Тя напускаше бърлогата. Сега всичко беше въпрос на време, на много малко време при това. Ловецът щеше да бъде принуден сам да провери капана си. И да попадне сам в него.
Скофийлд се прибра в стаята и взе от отворения си куфар, който беше поставен върху рафта за багаж, една нова риза. Колосана, не мека; твърдата колосана риза беше като студената стая; малко неудобство, което щеше да го държи нащрек.
Той я облече и се запъти към нощната масичка, където беше оставил пистолета си. „Браунинг Магнум“, клас 4, със специално изработен заглушител, пригоден към неговите изисквания.
Брей замръзна при появата на неочаквания звук. На вратата му някой почука колебливо. Защо? Беше си платил, за да бъде напълно изолиран. От главната рецепция бяха инструктирали тези, на които служебните задължения налагаха при нужда да влизат в стая 213, че трябва да зачитат знака върху бравата: „Не безпокойте!“.
А сега някой нарушаваше тази инструкция, подминавайки желанието на госта, което беше гарантирано от неколкостотин долара. Който и да беше това, беше или глух или неграмотен, или…
Беше камериерката. Птичката на Талеников, която все още се държеше във въздуха. Скофийлд надникна през малкото стъкълце, в което се виждаха застаряващите черти на лицето само на няколко сантиметра. Уморените очи, заобиколени от подпухнала и набръчкана плът, потънала от липсата на сън. Тя се огледа наляво, после надясно, после се наведе към долната част на вратата. Възрастната жена трябваше да се съобразява със знака „Не безпокойте“, но за нея той нямаше никакво значение. Освен необичайното в поведението, имаше нещо странно и около лицето й, но Брей нямаше време да го проучва повече. При тези обстоятелства преговорите трябваше да започнат бързо. Той тикна пистолета под ризата си, така че плътният плат да прикрие подутината.
— Да? — попита той.
— Камериерски услуги, сър — беше отговорът, изречен от неопределимия плътен, по-скоро гърлен глас. — От ръководството наредиха да бъде проверено зареждането на всички стаи, сър.
Беше жалка лъжа, но птичката беше твърде изтормозена, за да може да измисли по-добра.
— Влезте — каза Скофийлд, улавяйки дръжката на пистолета си.
— Никой не отговаря в апартамент 211 — каза телефонистката, ядосана от настоятелността на обаждащия се.
— Опитайте пак — отговори Талеников, докато очите му бяха приковани към входа на кафенето от другата страна на улицата. — Може да са излезли за малко, но ще се върнат веднага. Знам го. Продължавайте да звъните, аз ще чакам на телефона.
— Както желаете, сър — изсъска телефонистката.
Лудост! Бяха изминали девет минути, откакто възрастната жена беше започнала търсенето, девет минути, за да провери четирите врати на етажа. Дори в случай, че всички стаи бяха заети и се наложеше камериерката да дава обяснения, девет минути бяха доста повече, отколкото й беше необходимо. Четвъртият разговор щеше да бъде кратък и тъп. „Вървете си. Не трябва да ме безпокоите.“ Освен ако…
На слънчевата светлина проблесна нещо. Силното му отражение попадна върху тъмното стъкло на кафенето; от някоя от невидимите маси вътре се получи отговор на сигнала и бързо прекъсна.
Амстердам беше тук; екипът на екзекуторите беше попълнен. Талеников разглеждаше фигурата, която вървеше към малкия ресторант. Той беше висок и облечен в черно палто, а около врата му имаше сив копринен шал. Шапката му също беше сива и прикриваше профила му.
Телефонният сигнал беше станал накъсан. Дълги и резки превключвания, идващи от вбесената телефонистка, която натискаше яростно клавиша. Нямаше отговор и Василий започна да си мисли немислимото. Беоулф Агейт беше заловил неговата стръв. Ако това беше така, американецът се намираше в опасност, по-голяма, отколкото можеше да си представи. От Европа бяха долетели трима мъже, за да му станат палачи, освен това — не по-малко опасната — безобидно изглеждаща старица, която може би той щеше да се опита да привлече на своя страна, щеше да го убие в първия момент, щом усетеше, че е застрашена. Той нямаше никога да разбере откъде щеше да дойде куршумът, нито дори и това, че тя имаше оръжие.
— Съжалявам, сър — каза ядосано телефонистката. — Все още никой не вдига телефона в апартамент 211. Предлагам ви да се обадите по-късно.
Тя не дочака отговора; връзката с телефонната централа беше прекъсната.