Василий умишлено прекъсна мисълта си, за да предизвика коментари от другата страна.
— Само да си остане между нас, мосю Бланшар, не зная, но не мисля, че джентълменът от стая 213 е съвсем добре, ако разбирате какво имам предвид?
— О?
Жената обясни. Знакът „Не безпокойте“ върху бравата на 213 стая беше изискван по поръчка, никой не трябваше да нарушава покоя на госта. Дори от румсървиса бяха инструктирани да оставят подносите с храната до вратата в коридора, а камериерките не трябваше да влизат в стаята, освен ако не бъдат специално повикани. Доколкото телефонистката знаеше, от три дена не беше получавано такова желание. Кой можеше да живее по този начин?
— Разбира се, хора като него отсядат при нас през цялото време. Мъже, които искат да се напият до смърт, или да се отърват от жените си, или да се срещнат с други жени. Но мисля, че три дни без камериерка да влезе в стаята е направо лудост.
— Едва ли е нормално.
— Става все по-ясно — каза поверително жената. — Особено в правителството; всички са толкова откачени. И като се замислите, че за това плащаме данъци — нямам предвид вашите, мосю…
— Той е от правителството? — прекъсна я Талеников.
— Ами, така си мислим. Нощният мениджър не трябваше да казва нищо на никого, но ние тука не сме от вчера, ако разбирате какво имам предвид.
— Стари приятели, разбира се. И какво стана?
— Ами, снощи един човек дойде — всъщност беше тази сутрин, около 5 часа — и показа на мениджъра някаква снимка.
— Снимка на човека от 213 стая ли?
Телефонистката се огледа бързо наоколо; вратата на офиса беше отворена, но нямаше как да бъде чута.
— Да. Оказа се, че той наистина е болен. Алкохолик или нещо такова; случай за психиатрията. Никой не трябвало да му казва нищо; те не искат да го предупреждават. Някакъв лекар ще дойде да го види по-късно днес.
— Днес, по-късно? И разбира се, човекът, който показа снимката, се представи като служител на правителството, нали? Имам предвид, това ви накара да си помислите, че вашият гост е държавен служител?
— Когато прекарате толкова години във Вашингтон, колкото нас, мосю Бланшар, няма да е необходимо да искате да ви се легитимират. То е изписано на лицата им.
— Да, мога да си представя, че това е така. Толкова ви благодаря! Много ми помогнахте.
Василий бързо излезе от стаята и се спусна към фоайето. Беше получил потвърждението си. Беше открил Беоулф Агейт.
Но имаше и други, които го бяха открили. Екзекуторите на Скофийлд бяха само на няколко метра оттук, подготвяйки се да унищожат белязания мъж.
Да нахълта в стаята му, за да го предупреди би означавало да предизвика престрелка; единият или и двамата щяха да умрат. Да се свърже с него по телефона щеше само да предизвика недоверие; как можеше да се разчита на предупреждение, идващо от презрения враг, за съществуването на трети враг, за когото все още не знаеше нищо?
Трябваше да има някакъв начин и той трябваше да бъде намерен бързо. Ако само имаше време да изпрати някой друг, който лично да може да докаже на Скофийлд каква е истината. Нещо, което Беоулф Агейт би приел…
Нямаше време. Василий видя мъжа с черното палто да влиза през входа на хотела.
9.
Скофийлд веднага разбра какво го беше притеснило относно лицето на възрастната камериерка. Бяха очите. В тях се криеше интелигентност, която беше неприсъща за една простовата домакиня, прекарваща нощите си в почистване боклуците на гостите на хотела. Тя беше изплашена или просто любопитна — но което и от двете да беше вярно, никое от тях не беше плод на нечий недоразвит мозък.
Може би просто играеше?
— Извинете ме за притеснението, сър — каза жената, забелязвайки небръснатото му лице и студената стая, като се отправи към отворената врата на банята. — Само за минутка.
Актриса. Акцентът й беше само преправен, нямаше нищо общо с Ирландия. Освен това походката й беше твърде лека; нямаше мускулите на краката, така типични за старите жени, които се превиваха от носенето на чаршафи и се огъваха при оправянето на леглата. А и ръцете бяха бели и нежни, не като на някой, който използва химически перилни препарати.
Брей се улови, че я съжалява, въпреки че отново откри слабия избор на Талеников. Една истинска камериерка щеше да бъде по-добра птичка.