— Само един звук, холандецо — прошепна той, — и си мъртъв. Ще ти пръсна гърба и няма да имаш време да извикаш.
В двойната стая Василий просна холандеца в един стол, насочи пистолета си срещу него и още веднъж заповяда на изплашената двойка.
— Влезте в онзи гардероб. Бързо!
По изнеженото лице на младежа се стичаха сълзи; момичето го изблъска към тяхната мрачна временна килия. Талеников пъхна един стол под бравата и го ритна, докато вратата се застопори плътно. Той се обърна към холандеца.
— Имаш точно пет секунди да ми обясниш как ще бъде направено всичко — каза той, вдигайки пистолета диагонално на лицето му.
— Трябва да си по-ясен — дойде професионалният отговор.
— Разбира се. — Василий удари с цевта на „Граз“ по лицето му, разкъсвайки плътта на убиеца. Кръвта бликна; мъжът вдигна ръцете си. Талеников наведе стола и пресече успешно и двете китки.
— Не пипай! Ние току-що започнахме. Изпий я! Скоро няма да имаш устни. После зъби. После брада, скули! Накрая ще ти извадя очите! Виждал ли си някога как изглежда човек в такъв вид? Лицето е ужасен източник на болки, а извадените очи са нещо непоносимо.
Василий удари още веднъж, този път от долу нагоре, разпорвайки ноздрата на мъжа.
— Не… Не! Аз изпълнявах чужди заповеди!
— Къде ли съм чувал това и преди? — Талеников вдигна оръжието си; ръцете отново се повдигнаха нагоре и отново бяха смъкнати долу с удар. — Какви са тези заповеди, холандецо? Вие сте трима, а петте секунди изтекоха! Сега трябва да сме сериозни. — Той рязко заби дулото в лявото око на холандеца, а после и в дясното. — Няма повече време! — Отдръпна оръжието и го заби като нож в гърлото на Амстердам.
— Спри! — изкрещя мъжът, въздухът му секна и думата не можа да излезе. — Ще ти кажа… Той ни предава, взема пари, за да издаде имената ни. Продал се е на враговете ни!
— Да не спорим! Заповедите!
— Той никога не ме е виждал. Аз трябва да го очистя.
— Как?
— Ти. Аз отивах да го предупредя, че ти го търсиш. Че си тръгнал.
— Той щеше да те отстрани. Да те убие! Много плосък замисъл. Как разбра в коя стая е?
— Имаме снимка.
— Негова, но не и моя.
— Всъщност и на двама ви. Но аз показах само неговата. Нощният мениджър го разпозна.
— Кой ти даде тази снимка?
— Приятели от Прага, които действат във Вашингтон и имат връзки с руснаците. Бивши приятели на Беоулф Агейт, които знаят какво е направил.
Талеников се загледа в човека от Амстердам. Той казваше истината, защото обяснението почиваше на частичната истина. Скофийлд щеше да търси някакви компрометиращи факти, но нямаше да отхвърли думите на Амстердам; не можеше да си позволи този лукс. Щеше да вземе холандеца като заложник и след това да търси благоприятна позиция. Да чака, да наблюдава, но да остане незабелязан. Василий натисна дулото на „Граз“ върху дясното око на холандеца.
— Къде са Марсилия и Прага? Къде трябва да бъдат по-късно?
— Освен главните асансьори има само още два изхода от етажите. Стълбището и сервизният асансьор. Те ще застанат при тях.
— Кой от тях къде точно се намира?
— Прага е при стълбището, Марсилия — при сервизния асансьор.
— Каква е схемата ви, по минути.
— Тя е плаваща. Аз трябва да отида при вратата в дванайсет и десет.
Талеников погледна към старинния часовник на бюрото на хотелската стая. Беше дванайсет и единадесет.
— Те вече са заели позиция.
— Не зная, не мога да си видя часовника, кръвта влиза в очите ми.
— Как смятате да го унищожите? Ако излъжеш, ще разбера. И ще умреш по начин, за който не си и сънувал. Опиши ми го!
— Нулевият час настъпва в дванайсет и трийсет и пет. Ако Беоулф не се появи на нито едно от тези места, стаята ще бъде разбита. Честно казано, нямам доверие на Прага. Мисля, че ще накара аз и Марсилия да открием огън. Той е маниак.
Василий се изправи.
— Преценката ти превишава таланта ти.
— Казах ти всичко! Не ме удряй пак. За бога, остави ме да си избърша очите. Не виждам нищо.
— Избърши ги. Искам да виждаш ясно. Ставай!