Но руснакът не можеше да започне гонитбата от върха, той трябваше да започне от стълбището във фоайето. Беше принуден да се откаже от високата позиция, която беше смъртен недостатък на стълбището, също както би била и в някоя хълмиста местност. Скофийлд остави дипломатическия си куфар на земята и извади два стъклени пепелника от джоба си. Чакането почти свърши; мигът щеше да настъпи всяка секунда.
Вратата отдолу се отвори. Брей захвърли първия пепелник между парапетите; чупенето на стъклото отекна между бетонните стени и стоманената врата.
Чуха се стъпки. Търкането на тежко тяло, опряно о стената. Скофийлд подскочи към празното пространство; той хвърли надолу и втория пепелник. Стъклото се строши точно отдолу; фигурата отдолу се стрелна покрай ръба на парапета. Брей стреля с пистолета си; врагът му изкрещя, завъртя се във въздуха, хвърляйки се извън обсега на погледа му.
Скофийлд слезе три стъпала по-надолу, притискайки се към стената. Той забеляза крака и стреля още веднъж. Чу се песента на куршума, който рикошира в стоманата, забивайки се в цимента. Беше пропуснал; беше ранил руснака, но не беше го убил.
Тогава изведнъж се чу друг звук. Сирени. Далече. Навън. Приближаващи. И викове, които едва достигаха през тежките врати; по коридорите и площадките някой редеше команди.
Вариантите намаляваха, шансът да се избяга намаляваше с всяка секунда. И сега беше моментът да свърши. Не оставаше нищо друго, освен една последна размяна. Стотиците уроци от миналото бяха обобщени в един: стреляй първи, накарай пистолета да те издаде — това означава, че издаваш част от себе си. Една незначителна рана не означава нищо, ако може да спаси живота ти.
Секундите отлитаха бързо; нямаше друга алтернатива.
Брей извади оставащите два пепелника от джоба си и ги захвърли към откритото пространство над парапета. Той стъпи надолу и при звука на първия счупен пепелник се изви с лявото рамо напред, разсичайки въздуха, описвайки полукръг, част от него в прекия обстрел на руснака. Но не и оръжието му. То беше готово за атака.
Две оглушителни експлозии изпълниха вертикалния тунел…
Пистолетът беше изтръгнат от ръката му! От дясната му ръка! Той гледаше безпомощно как оръжието изхвърча от пръстите му, пръски кръв по дланта му, малкото кръгче от рикоширалия в метала куршум.
Беше обезоръжен от един погрешно изстрелян куршум. Убит от едно ехо.
Автоматичният „Браунинг“ затрака надолу по стълбите. Той скочи към него, въпреки че знаеше, че е твърде късно. Убиецът отдолу вече се виждаше, изправяйки се на крака, огромното дуло на неговия пистолет се изправяше, насочено към главата на Скофийлд.
Това не беше Талеников. Не лицето от хилядите снимки, лицето, което мразеше в продължение на цяло десетилетие! Това беше човекът от Прага, мъжът, който беше използвал толкова често за каузата на свободомислещите хора. Този мъж щеше да го убие сега.
Две мисли се появиха в съзнанието му, едната изпревари другата. Последните желания, това бяха те. Смъртта щеше да настъпи бързо; беше благодарен за това. А и освен това най-после беше лишил Талеников от неговия трофей.
— Всички си вършим работата — каза човекът от Прага, трите му пръста, здраво стегнати около дръжката на пистолета. — Ти ме научи на това, Беоулф.
— Ти никога няма да се измъкнеш оттук.
— Забравяш собствените си уроци. „Хвърли оръжието си, смеси се с тълпата.“ Ще се измъкна. Но ти няма. Ако успееш да се измъкнеш, много хора ще трябва да умрат.
— Подаждите! — Гласът изгърмя някъде отгоре, без да се чуе трясък на врата преди това. Мъжът, който извика, беше се намесил бързо и тихо. Екзекуторът от Прага се изви наляво, приклякайки, обръщайки мощния си пистолет нагоре към стълбите, където беше Василий Талеников.
Руснакът стреля и проби дупка в главата на Прага. Чехът падна пред Скофийлд, когато Брей се хвърли за пистолета си, сграбчвайки го на стъпалата, претъркаляйки се бързо надолу под прикритието на стълбището. Той диво стреля към мъжа от КГБ; нямаше да позволи на Талеников да го спаси от Прага, само за да запази своя трофей.
Ще видя как издъхваш…
Не тук! Не сега! Не, докато все още мога да се движа!