— Бях забравил.
— Изобщо чу ли ме, когато излязох, или когато се върнах?
— Това кафе ли е?
— Да — отговори Талеников. — Лош навик, който придобих на Запад. Чаят ви е без всякакъв вкус. Джезвето е върху котлона. — Мъжът от КГБ посочи към паравана, където печката, мивката и хладилникът бяха подредени плътно до стената. — Изненадан съм, че не го подуши, когато вреше.
— Мисля, че го усетих — излъга Скофийлд, тръгвайки към печката и джезвето. — Но мирисът беше слаб.
— Сега и двамата по детински си разменихме по няколко приказчици.
— По детински — повтори Брей, наливайки си кафе. — Продължаваш ли да твърдиш, че имаш нещо да ми кажеш? Започвай.
— Първо, ще ти задам един въпрос. Чувал ли си някога за организация, наречена Матарезе?
Скофийлд спря, припомняйки си; кимна.
— Политически убийци под наем, управлявани от някакъв съвет в Корсика. Започнали са преди повече от половин век и са отмрели в средата на четиридесетте години, след войната. Какво общо имат те?
— Организацията им никога не е отмирала. Продължила е да се развива нелегално — или, ако искаш, е спряла да функционира — но е била възстановена в далеч по-опасна форма. Започнала е да оперира в началото на петдесетте. Функционира и сега. Проникнала е в най-чувствителните и властни сфери и в двете правителства. Целта й е да установи контрол и над двете страни. Матарезе са отговорни за убийствата на генерал Блекбърн тук и на Димитрий Юриевич в моята страна.
Брей отпи от кафето, разглеждайки лицето на руснака през рамката на чашата.
— Откъде знаеш? Защо вярваш на това?
— Един старец, който е видял повече в живота си, отколкото ти и аз взети заедно, ми разказа за това. Той не грешеше; беше измежду малцината, които го признаха — или които някога ще признаят — че са имали работа с Матарезе.
— Видял? Бил? Минало време.
— Той умря. Повика ме, когато умираше; искаше аз да знам това. Имаше достъп до информация, която нито ти, нито аз бихме получили при каквито и да е обстоятелства.
— Кой беше той?
— Алексей Крупской. Името е без значение, струва ми се, за това ще ти обясня.
— Без значение? — прекъсна го Скофийлд, приближавайки към креслото пред камината, в което седна. — Не е точно така. Крупской, бялата котка от Кривой Рог. Изтребителят. Последният от екстерминаторите на Девета секция от КГБ. Първоначалната девета, разбира се.
— Добре си си научил урока, но тогава, както казват, ти си бил в Харвард.
— Този тип уроци понякога помага. Крупской е изчезнал преди двадесет години. Станал е Господин Никой. Ако е бил жив, предполагам, че е вегетирал някъде в Гразнов, но в никакъв случай не е бил консултант, който да получава информация от хората в Кремъл. Не вярвам на твоята история.
— Ще повярваш сега — каза Талеников, сядайки срещу Брей. — Защото не са били хора „от Кремъл“, а само един човек. Синът му. В продължение на трийсет години той е един от най-високопоставените сред оцелелите в Политбюро. А през последните шест години премиер на Съветска Русия.
Скофийлд остави чашата си на пода и отново разгледа лицето на човека от КГБ. Беше лице на трениран лъжец, на професионален лъжец, но не лъжец по природа. Сега не лъжеше.
— Синът на Крупской е премиер? Това е… шокиращо.
— И за мен беше, но не толкова шокиращо, когато се замислиш. Направляван след всеки завой, защитаван от изключителната колекция на баща му от… да речем компрометиращи факти. Хипотетично, би могло да се случи и тук. Подозирам, че вашият Джон Едгар Хувър е имал политически амбициозен син. Кой би могъл да се изпречи на неговия път? Секретните досиета на Хувър биха застлали всеки път, дори и на този, водещ към овалния офис. Пейзажът тук е различен, но дърветата са същите. Те не са се променили особено много, откакто сенаторите са предали Рим на Калигула.
— Какво ти каза Крупской?
— Разказа ми най-напред за миналото. Имаше неща, които не можех да повярвам, докато не разговарях за тях с някои пенсионирани ръководители на Политбюро. Един изплашен старец ги потвърди, другите създадоха план, който трябваше да доведе до моето екзекутиране.
— Твоето?…
— Да. Василий Василиевич Талеников, главен стратег, КГБ. Един избухлив мъж, за когото най-добрите години бяха отминали, но на чиито знания можеше да се разчита в продължение на няколко десетилетия — черпени от някоя ферма в Гразнов. Ние сме практичен народ; това би било практично решение. Въпреки малките съмнения, които всички ние имаме, вярвах на това, знаех, че това ще бъде моето бъдеще. Но не и след като споменах за Матарезе. Внезапно всичко се промени. Аз, който бях служил добре на своята страна, внезапно се превърнах във враг.