— Говори само за себе си! — Брей изведнъж се ядоса. — Аз съм изчерпан, унищожен, свършен! Не ми пука за това, което става там! Недей да ми казваш каква е преценката ти за мен!
— Преценките вече са били направени. От други.
— Защото ти твърдиш това. — Скофийлд стана, остави кафето долу, ръката му не беше далеч от браунинга в неговия колан.
— Защото вярвах на човека, който ми разказа това. За това съм тук, за това спасих живота ти, а не те убих.
— Би трябвало да съм изненадан от това, нали?
— Какво?
— Всичко е било нагласено, дори си знаел къде точно се е намирал Прага на стълбището.
— Аз убих човек, който беше насочил пистолета си в теб!
— Прага? Минимална жертва. Аз представлявам една отписана енциклопедия. Нямам доказателства, че моето правителство се е свързало с Москва, само вероятни предположения, базирани на това, което ти ми разказа. Може би пропускам очевидното, може би великият Талеников разиграва някаква малка игричка, за да привлече Беоулф Агейт.
— Майната ти, Скофийлд! — кресна мъжът от КГБ, скачайки от стола си. — Трябваше да те оставя да умреш. Чуй ме ясно! Това, което ти предлагаш, е немислимо и КГБ знае за него. Чувствата ми са твърде дълбоки. Никога не бих се захващал да те привличам. По-скоро бих те убил.
Брей гледаше втренчено към руснака, истинността в твърдението на Талеников беше очевидна.
— Вярвам ти — промълви Скофийлд, кимайки, ядът му премина в загриженост. — Но това не променя нещата. Не ми пука! Наистина не ми пука… Дори не съм сигурен дали още искам да те убия, просто искам да бъда оставен на мира. — Брей се обърна. — Вземай ключовете на колата и се разкарай оттук. Можеш да се считаш за жив.
— Благодаря ти за щедростта, Беоулф, но се страхувам, че е твърде късно.
— Какво?
Скофийлд се обърна към руснака.
— Още не съм свършил. Бил е заловен някакъв мъж, открили са химикали. Имало е някаква таблица за два или най-много три месеца. Думите били: „Москва чрез атентати; Вашингтон чрез политически маневри — и убийства, ако се налага“. Когато това се случи, нито ти, нито аз ще оцелеем. Ще ни открият дори и на края на земята.
— Почакай малко — каза Брей разгневен. — Да не би да твърдиш, че твоите хора имат човек там?
— Имали са — поправи го Талеников. — Под кожата му е имало капсулка с цианид; той я е активирал.
— Но са го чули. Успели са да го запишат. Думите му са били там!
— Чули са го. Но не са успели да запишат това. А и е бил само един човек, който е бил предупреден от баща си да не позволява никой друг да чуе за това.
— Премиерът ли?
— Да.
— Значи той знае!
— Да, знае. Но всичко, което може да направи, е да се опита да се защити — нищо особено ново за неговото положение — но той не може да говори за това. Защото който говори за това, както казва Крупской, признава за миналото. Това е векът на конспирацията, Скофийлд. На кого му трябва да се връща към договори от миналото? В моята страна има редица трупове без обяснение; и тук не сте много по-различни. Семейство Кенеди, Мартин Лутър Кинг; и може би най-шокиращото — Франклин Рузвелт. Можехме да се хванем за гърлата — по-точно да натиснем ядрените копчета — ако нашето минало беше взаимно разкрито. Ти какво би направил, ако беше премиер?
— Щях да се защитавам — каза Брей тихо. — О, господи… Сега разбираш, нали?
— Не бих искал. Наистина не бих искал. Оставам вън!
— Подозирам, че не можеш да останеш вън. Нито пък аз. Доказателството е вчера, на Небраска авеню. Ние сме белязани; те ни търсят. Успели са да убедят други да ни убият — измислили са някакви причини — но те всъщност се крият зад тяхната стратегия. Можеш ли да го оспориш?
— Бих искал да мога. Манипулаторите винаги са най-лесни за манипулиране, хората от „Консулски операции“ са най-големите глупаци. Господи! — Скофийлд отиде до печката и си наля още кафе. Внезапно му хрумна нещо, което той не беше споменавал до тогава, което не беше ясно. — Не разбирам. От малкото, което се знае за Матарезе, е започнало като култ и се е развило в бизнес. Приемали са контракти — или се предполага, че приемат контракти — на базата на трудността за осъществяване и цената. Убивали са за пари; никога не са се интересували от властта. Защо сега се интересуват от това?
— Не знам — сви рамене мъжът от КГБ. — Крупской също не знаеше. Той умираше и не можеше да събере мислите си, но каза, че отговорът би могъл да се намери в Корсика.