— Корсика? Защо?
— Там е започнало всичко.
— Но не и мястото, където са сега. Ако изобщо съществуват. Има слухове, че Матарезе са се изнесли от Корсика в средата на тридесетте години. Договорите са били сключвани както в Лондон, така и в Ню Йорк… Дори в Берлин. Центровете на международния трафик.
— Тогава може би ключовете към този отговор са по-лесни за откриване. Съветът на Матарезе е бил свикан в Корсика, само едно име някога е било разкрито. Гилом дьо Матарезе. Кои са били другите? Защо са отишли там? Кои са те сега?
— Има и по-бърз начин да разберем това, отколкото да ходим в Корсика. Ако за Матарезе някога се е говорило във Вашингтон, има един човек, който би могъл да знае нещо. Той е мъжът, на когото ще се обадя при всички случаи. Бих искал да получа гаранции за живота си.
— Кой е той?
— Робърт Уинтроп — каза Брей.
— Създателят на „Консулски операции“ — кимна руснакът. — Добър човек, който не понасяше това, което сам беше създал.
— Конс Оп, за който споменаваш, не е вече същият, като в началото. Той все още е единственият човек, за когото съм чувал, че може да позвъни в Белия дом и да се срещне с президента двадесет минути по-късно. Много малко неща се случват, за които той не знае. Или не може да разбере. — Скофийлд погледна към огъня, припомняйки си. — Странно. В известен смисъл той е отговорен за всичко, което представлявам аз в момента, и той не одобрява това. Но мисля, че ще ме изслуша.
Най-близкият телефонен пост беше на три мили надолу по магистралата, от другата страна на черния път. Беше осем и десет, когато Брей влезе, засенчвайки очите си от блясъка на утринното слънце и затваряйки стъклената врата след себе си. Той откри домашния телефон на Уинтроп в дипломатическия си куфар. Не беше се обаждал от години. Набра номера, като се надяваше да е все още същият.
Същият беше. Оттренираният глас върна много пропуснати възможности, много реализирани възможности.
— Скофийлд! Къде си?
— Страхувам се, че не мога да ви кажа. Моля ви, опитайте се да ме разберете.
— Разбирам, че си загазил здравата и че няма да направиш добре, ако се появиш наоколо. Конгдън ми се обади. Мъжът, който е бил убит в хотела, е застрелян с руски пистолет…
— Зная. Руснакът, който го уби, спаси живота ми. Убитият е бил изпратен от Конгдън; също както и другите двама. Те бяха екипът, който трябваше да ме отстрани. Прага, Марсилия и Амстердам.
— О, господи… — Застаряващият държавник помълча за миг, но Брей прекъсна мълчанието му. — Знаеш ли какво казваш? — попита Уинтроп.
— Да, сър. Познавате ме добре, за да сте сигурен, че няма да кажа нещо, ако не съм убеден. Не греша. Говорих с мъжа от Прага, преди той да умре.
— И той го потвърди?
— С други думи, да. Изпратените съобщения са били такива; думите винаги са двусмислени.
Отново настъпи миг на мълчание, преди старецът да заговори.
— Не мога да повярвам, Брей. По причина, която няма как да знаеш. Конгдън дойде при мен преди една седмица. Беше загрижен за това, как ти би приел пенсионирането. Той имаше обикновените тревоги; един доста посветен агент, отстранен срещу собствената му воля, с твърде много свободно време и може би твърде много алкохол. Той е студен, този Конгдън, и се страхувам, че ме ядоса. След всичко, през което ти премина, да ти има толкова малко доверие… Твърде язвително споменах за това, което ти току-що описа. Не че някога съм сънувал, че той би могъл да каже някога нещо подобно, просто неговото отношение ме отвращаваше. И не мога да повярвам, нали виждаш? Той знаеше, че аз ще позная. Не би поел този риск.
— Значи някой му е наредил, сър. Точно затова бих искал да поговорим. Онези трима мъже знаеха къде да ме открият и има само един начин, по който биха могли да разберат. Това беше бърлога на КГБ, а те бяха от състава на Конс Оп. От Москва са съобщили на Конгдън; той е предал информацията.
— Конгдън се е свързал с руснаците? Това не заслужава аплодисменти. Дори и да се е опитал, защо биха му сътрудничили? Защо биха разкрили своята бърлога?
— Един от техните хора е бил част от преговорите; те са искали да го убият. А той се опитваше да се свърже с мен. Бяхме си разменили съобщения.
— Талеников?
Сега беше моментът Скофийлд да спре. Той тихо отговори:
— Да, сър.