— Бяла свръзка?
— Да. От начало не можах да разбера, но точно така си беше. Сега съм убеден.
— Ти… и Талеников? Странно…
— Обстоятелствата са странни. Спомняте ли си за организация от четиридесетте години, която е действала под името Матарезе?…
Уговориха се да се срещнат в девет часа същата вечер на една миля северно от Мисури авеню, на изхода на Рок Крий парк от източната страна. Встрани от пътя имаше едно асфалтирано разширение, където автомобилите можеха да паркират и пешеходците да навлязат по множеството пътеки, които осигуряваха добра гледка към живописния каньон. Уинтроп възнамеряваше да отложи дневните си ангажименти и да се съсредоточи върху научаването на всичко, което може, за изненадващата, макар и частична информация на Брей.
— Той ще свика комитета на четиридесетте — каза Скофийлд на Талеников, когато се връщаха към колибата.
— Може ли да стори това? — попита руснакът.
— Президентът може — отговори Брей.
Двамата мъже разговаряха малко през деня, тясното пространство беше неудобно и за двамата. Талеников прочете няколко неща от претъпканите рафтове с книги, поглеждайки от време на време към Скофийлд. Погледът му представляваше смесица от познати гняв и любопитство.
Брей чувстваше погледите; избягваше да им отговаря. Той слушаше по радиото новините: за убийството в хотела на Небраска авеню и за смъртта на руския аташе в прилежащата сграда. Те бяха оставени на втори план, без коментар, без да се спомене за мъртвия чиновник от посолството. Беше казано, че убийствата в хотела са извършени от чужденци — толкова беше позволено — и то без съмнение, от криминално естество, най-вероятно свързани с висшите кръгове в трафика на наркотици. Убийците се издирваха; Държавният департамент работеше усилено със сигурни стъпки.
И след всеки все по-оскъден доклад, Скофийлд се чувстваше все повече притиснат в някакъв капан. Чувстваше се въвлечен в нещо, в което не искаше да участва; новият му живот не започваше след всеки ъгъл вече. Започна да се чуди къде ли се намира, или къде ще трябва да се намира. Неудържимо беше въвлечен в една загадка, наречена Матарезе.
В четири часа той излезе на разходка из полята по продължението на брега на Патоксен. Когато излезе от колибата, се убеди, че руснакът го видя как напъхва своя автоматичен „Браунинг“ в кобура. Човекът от КГБ видя; той постави своя „Граз“ на стола до масата.
В пет часа Талеников забеляза нещо.
— Мисля, че трябва добре да се разположим още преди часа на срещата.
— Аз вярвам на Уинтроп — отвърна Брей.
— Сигурно имаш основание. Но можеш ли да се довериш на тези, с които той ще се свърже?…
— Той няма да каже на никого, че ще се срещне с нас. Освен това той иска да говори и с теб. Ще ти зададе някои въпроси. Имена, заемани постове, военни чинове.
— Ще се опитам да му отговоря, само ако те имат връзка с Матарезе. Няма да навлизам в никакви други сфери.
— Толкова по-зле за теб.
— Няма значение, и без това мисля…
— Тръгваме след петнадесет минути — прекъсна го Скофийлд. — Има едно кафене по пътя; ще ядем отделно.
В седем и тридесет и пет Брей спря колата в южния край на паркинга, на границата с Рок Крий парк. Той и мъжът от КГБ навлязоха в гората, оглеждайки просеките от пътеките, проверявайки дърветата и скалите, и каньона отдолу за някакви следи от вмешатели. Нощта беше студена; нямаше никакви пешеходци, никой наоколо. Те се срещнаха на предварително уговореното място, на ръба на едно малко езерце. Талеников заговори пръв.
— Не видях нищо, зоната е чиста.
Скофийлд погледна часовника си в мрака.
— Сега е почти осем и половина. Ще чакам до колата; ти стой тук. Първо ще се срещна с него и ще ти дам сигнал.
— Как? Това е на неколкостотин ярда.
— Ще запаля кибритена клечка.
— Много подходящо.
— Какво?
— Нищо. Не е важно…
В девет без две лимузината на Уинтроп излезе от изхода на Рок Крий парк и навлезе в паркинга, като спря на шест метра от наетата кола. При вида на шофьора Брей се притесни, но само за момент. Скофийлд разпозна огромния мъж почти моментално; той беше с Робърт Уинтроп в продължение на повече от две десетилетия. За шофьора се носеха слухове, че е бил морски пехотинец, чиято кариера е прекъсната от няколко комисии, но Уинтроп никога не говореше за него, освен когато го наричаше „моят приятел Стенли“, а и никой не настояваше за това.