Талеников направи крачка напред, гласът му прозвуча убедително.
— Може би старият Крупской беше прав; може би отговорът е в Корсика, въпреки всичко.
— О, господи…
— Изслушай ме. Казваш, че имаме само сенки. Дори така да е, трябва да свършим някои неща. Ако имахме повече, ако имахме няколко имена, щяхме да изградим нашата мрежа от вероятности — да си съставим целия случай, ако искаш. Тогава щеше ли да можеш да отидеш при някой и да го принудиш да те изслуша?
— От разстояние — отвърна Брей бавно. — Само от разстояние. Извън техния обсег.
— Естествено.
— Този случай трябва да бъде повече от вероятен. Той трябва да е адски убедителен.
— Бих могъл да раздвижа хората в Москва, ако имах такова доказателство. Надявах се, че тук произшествията приключват с по-малко доказателства. Вие сте известни с вашите безконечни сенатски разследвания. Аз просто предполагах, че това може да бъде сторено, че ти ще можеш да го направиш.
— Не сега. И не аз.
— Тогава към Корсика?
— Не знам… Трябва да помисля за това. Все още остава Уинтроп.
— Ти сам каза, че няма да можеш да се свържеш с него. Че ако се опиташ да се добереш до него, те ще те убият.
— Опитвали са се и преди. Ще се браня. Трябва да разбера какво се е случило. Той лично го видя; ако все още е жив и мога да говоря с него, той ще знае какво трябва да се направи.
— А ако не е жив или ти не можеш да се свържеш с него?
Скофийлд погледна към труповете върху асфалта.
— Може би има само едно нещо, което остава. Корсика.
Мъжът от КГБ поклати глава.
— Аз виждам шансовете дори по-ясно от теб, Беоулф. Няма да чакам. Няма да рискувам да ме захвърлят в онази „болница“, за която спомена. Отивам в Корсика.
— Ако наистина отиваш, започни от Югоизточния бряг, на север от Порто Вечио.
— Защо?
— Това е мястото, откъдето е започнало всичко. Това е страната на Матарезе.
Талеников кимна.
— Да, разбирам — уроците ти. Благодаря. Може би ще се срещнем в Корсика.
— Можеш ли да се измъкнеш от страната? — попита Брей.
— Да се вмъкна, да се измъкна… лесна работа. Няма никакви пречки. А ти, ако решиш да се присъединиш към мен?
— Мога да откупя пътя си до Лондон, до Париж. Там имам банкови сметки. Ако тръгна, брой три, най-много четири дни. По хълмовете има малки ханове. Ще те открия…
Скофийлд спря. Двамата мъже се обърнаха бързо при звука на приближаващия се автомобил. Някаква лимузина зави откъм пътя и навлезе в зоната на паркинга. На предната седалка имаше някаква двойка, ръката на мъжа беше преметната върху рамото на жената. Светлините от фаровете попаднаха право върху неподвижните тела на тротоара. Отражението освети счупения прозорец на спряната кола и окървавената глава вътре.
Шофьорът отдръпна бързо ръката си от рамото на жената, избутвайки я надолу към седалката и сграбчи волана с две ръце. Той изви рязко надясно и подкара бързо обратно към пътя, ревът на мотора отекна из гората и откритото пространство.
— Те ще се свържат с полицията — каза Брей. — Да изчезваме оттук.
— Подозирам, че ще е по-добре да не използваме тази кола — отвърна мъжът от КГБ.
— Защо не?
— Шофьорът на Уинтроп. Ти можеш да му имаш доверие, но не съм сигурен, че аз му вярвам.
— Това е лудост! За малко не беше убит.
Талеников посочи към мъртвите върху асфалта.
— Тези бяха белязани, руснаци или американци, това е без значение, те бяха експерти — а Матарезе няма да наеме други. Стъклото на онази лимузина беше поне метър и половина широко, шофьорът беше твърде лесна цел за такива експерти. Защо не го убиха? Защо не спряха колата? Трябва да се оглеждаме за капани, Беоулф. Бяхме вкарани в такъв и не го видяхме. Може би дори от самия Уинтроп.
На Брей му прилоша. Не можеше да отговори.
— Ще се разделим. По-добре е и за двама ни. Може би Корсика?
— Може би. Ще разбереш дали съм там.
— Много добре.
— Талеников?
— Да?
— Благодаря за това, че използва кибрита.
— При тези обстоятелства, надявам се, че ти би сторил същото за мен.
— При тези обстоятелства… да, щях да го направя.