Също както и друг тип мълчание, настъпило внезапно преди три дни, което успя да го убеди, че срещата в Корсика не беше предложение, направено в разгара на насилието, а единствения възможен изход. Матарезе оставаше загадка, но това не беше мит. Беше истина. Един властен човек беше отишъл при други властни мъже и беше бил тревога; това не беше разбрано.
Робърт Уинтроп беше изчезнал. Брей беше избягал от Рок Крий парк преди три нощи и беше отишъл в един мотел в покрайнините на Фредериксбърг. В продължение на шест часа беше пътувал по магистралата, като се опитваше да се свърже с Уинтроп от телефонни постове, стопираше различни коли под претекст, че колата му се е повредила и трябва да стигне до града. Беше разговарял с жената на Уинтроп и беше сигурен, че това я беше притеснило, но не й каза нищо съществено, само че трябва да говори с посланика. Докато се зазори и на телефона вече никой не отговаряше, само продължителен сигнал, насечен на все по-дълги и по-дълги части — или поне така му се струваше — и нямаше абсолютно никой, който да вдигне телефона.
Нямаше към кого да се обърне, при кого да отиде. Обръчът се затягаше около него. Ако го бяха открили, унищожението щеше да бъде пълно; той разбираше това. Ако му беше позволено да живее, то щеше да бъде в очертанията на четирите стени на някоя килия или още по-лошо — като някой зеленчук. Но той не мислеше, че щяха да му позволят да живее. Талеников беше прав: те и двамата бяха белязани.
Ако имаше някакъв отговор, той беше на четири хиляди мили оттук, в Средиземноморието. В дипломатическото си куфарче той носеше дузина фалшиви паспорти, пет банкови сметки под различни имена, един списък от мъже и жени, които можеха да му осигурят всякакъв вид транспорт. Беше напуснал Фредериксбърг два дни преди това, при зазоряване, беше се отбил в банките в Лондон и Париж и късно предната вечер беше се добрал до рибарския кей в Сан Винченцо.
А сега беше въпрос на няколко минути, за да се добере до Корсика. Дългите часове на неподвижност, докато летеше и докато плаваше, му бяха дали възможност да мисли или поне имаше време да организира своите мисли. Трябваше да започне с неопровержимото.
Съществуваха два установени факта:
Гилом дьо Матарезе беше съществувал, беше съществувала и група от мъже, които наричаха себе си „Съвет на Матарезе“, посветени на влудяващата теория на своя патрон. Светът се движеше напред благодарение на постоянните насилствени смени в сферата на властта. Шокът и внезапната смърт бяха присъщи на еволюцията в историята. Все някой е трябвало да осигурява средствата. Навсякъде правителствата биха платили за политическите убийства. Атентатите — изпълнени при най-изпипаните методи, така че да не могат да бъдат проследени тези, които се договаряха за тях — можеха да станат глобален ресурс на богатства и влияние, които надхвърляха всяко въображение. Това беше теорията на Гилом дьо Матарезе.
Сред международната общност на разузнавачите малцина смятаха, че хората на Матарезе са отговорни за редицата политически убийства от второто десетилетие на века, по средата на тридесетте години, от Сараево до Мексико сити и от Токио до Берлин. Според тях колапсът на Матарезе беше предизвикан от избухването на Втората световна война, което беше породило разрастването на тайните служби, при което подобни убийства вече имаха своите източници или се считаше, че Съветът е бил погълнат от Сицилианската мафия, която сега беше пуснала пипалата си навсякъде, но се беше концентрирала в Съединените щати.
Но тази положителна преценка принадлежеше само на едно малцинство. Огромното мнозинство от професионалисти, които работеха за Интерпол, британската МИ-6 и американското Централно разузнавателно управление считаше, че властта на Матарезе е силно преувеличена. Без съмнение тя беше извършила няколко незначителни политически убийства, в мъглявините на страстните и неефективни френски и италиански политически системи, но освен това нямаше никакви твърди доказателства. Според познавачите това представляваше сбирщина от параноици, ръководени от заможен ексцентрик, който има грешна представа за философията също както и за правителствата, които сключваха възмутителните договори с него. Ако съществуваше нещо друго, продължаваха да твърдят тези професионалисти, защо никога никой не се беше свързал с тях?
Защото, мислеше си Брей преди много години, както вярваше и сега, ние бяхме последните хора на земята, с които Матарезе биха желали да правят бизнес. От самото начало ние бяхме конкуренти — под една или друга форма.