Мъжът кръстосваше с фенерчето по дънерите на дърветата. Талеников беше счупил няколко клона, освобождавайки място, така че да може светлината да попадне на бялото дърво. Корсиканецът пристъпи напред, следвайки следите; Василий се придвижи наляво, като се прикриваше зад едно дърво. Ловецът премина само на тридесетина сантиметра със заредена пушка. Талеников видя краката на корсиканеца, които се осветяваха от светлината на фенерчето; когато лявото му стъпало беше отделено от земята, това щеше да означава, че човекът, служещ си с лявата ръка, нямаше да има равновесие, при което нямаше и да може да реагира.
Стъпалото се отдели от земята и Василий се хвърли, сграбчвайки с ръката си врата на мъжа. Пръстите на другата му ръка моментално затвориха предпазителя и с нея той отскубна пушката от ръката на корсиканеца. Лъчът на фенерчето се стрелна нагоре към дърветата. Талеников заби дясното си коляно в бъбрека на своята жертва, повличайки го надолу към земята. Той обхвана кръста на човека със своите крака, вратът му беше обхванат в железния ключ на ръцете, а устните му бяха в непосредствена близост до ухото на корсиканеца.
— Ние двамата ще прекараме следващия час заедно — прошепна той на италиански, — през това време ти ще си казал това, което аз искам да науча, или никога няма да проговориш отново. Ще използвам собствения ти нож. Лицето ти ще бъде така обезобразено, че никой няма да може да те познае. А сега стани бавно. Само да се опиташ да проговориш и си мъртъв!
Постепенно Василий освободи ключа около кръста и врата на мъжа. Двамата започнаха да се изправят, пръстите на Талеников бяха обхванали гърлото на мъжа.
Тогава се появи внезапното изпращяване някъде горе. Звукът проехтя между дърветата. Някой беше стъпил на паднал клон. Василий се изви, взирайки се през гъстата шума. Това, което видя, го накара да изгуби дъха си. Между две дървета се виждаше силуетът на някакъв мъж, силуетът беше познат. Беше същият силует от рамката на вратата в хана. И също като онази нощ огромните цеви на „Лупо“ бяха насочени право напред. Но сега те бяха насочени към него. Измежду потока от мисли Талеников беше разбрал, че не всички професионалисти бяха обучавани в Москва и Вашингтон. Безразборно люшкащата се светлина от фенерчето в подножието на хълма, което после беше застанало неподвижно. Фенерчето явно е било завързано към някой пречупен ствол или към някой клон и от движението на вятъра създаваше илюзията за движение, а неговият притежател се беше втурнал нагоре в тъмнината, към познатото място.
— Снощи постъпи много хитро, синьоре — каза мъжът с „Лупо“. — Но тук сега няма къде да се скриеш.
— Матарезе! — изкрещя Василий с пълна сила. — Пер ностро сирколо! — добави той. После се хвърли наляво.
Двойната експлозия от „Лупо“ изпълни хълмовете.
2.
Скофийлд скочи през борда на лодката и закрачи през вълните към брега. Тук нямаше плаж, само скалите се събираха заедно и образуваха триизмерна каменна стена. Той стигна до една полегата, плоска и хлъзгава скала и се изправи срещу вълните, балансирайки със своя дипломатически куфар в лявата си ръка и с торбата в дясната. Успя да се добере до песъчливата, покрита с водорасли земя, докато нивото на водата беше достатъчно ниско, за да може да стои изправен. След това се втурна към близкия храст, който щеше да му служи за прикритие от скитащите патрули горе върху насечените скали. Капитанът го беше предупредил, че на полицията не можеше да се разчита; някои можеха да бъдат купени, но други не.
Той коленичи, извади едно сгъваемо ножче от джоба си и разряза кордата, увита около китката, освобождавайки по този начин куфара. После отвори походната торба, извади чифт сухи панталони, чифт ботуши и тъмен пуловер, една шапка и просто вълнено сако, всички купени от Париж, с изрязани етикети. Те бяха достатъчно груби на външен вид, за да бъдат приети за местно производство.
Преоблече се, нави влажните дрехи и ги натъпка в торбата заедно с дипломатическия куфар и тогава започна дългото катерене по пътя нагоре. Беше идвал в Корсика два пъти преди това — един път и в Порто Вечио — и двете пътувания бяха свързани с един вмирисан, постоянно потящ се собственик на рибарски лодки в Бастия, на когото Държавният департамент плащаше като наблюдател на съветските операции в Легурско море. Краткото посещение в южната част на Порто Вечио беше свързана с възможността от тайно финансиране на един проект за построяване на курорт в Тирения. Така и не разбра какво стана по-нататък. Докато беше в Порто Вечио, беше наел една кола и беше карал горе из хълмовете. Беше видял руините от вила Матарезе на изгарящото следобедно слънце и беше се отбил за чаша бира в една таверна край пътя, но тази предишна екскурзия бързо изчезна от неговите мисли. Никога не му беше минавало през ум, че някога ще се върне отново. Легендата за Матарезе беше не по-малко жива от руините на вилата. Не и тогава.