Отново екранът стана черен. Ясното небе за миг се оцвети в черно и тогава, няколко секунди по-късно, алено-червена течност запръска от центъра на телевизора в посока надолу. Втора експлозия. Пръските, хвърлени нагоре, горяха в червено и в резултат на това едва можа да различи очертанията на планината. Образите сега бяха конкретни вместо доскорошните абстрактни. Това явно бе изригване на вулкан, естествен феномен, събитие, което може да се обясни. Лавата, излизаща от устата на вулкана, си проправяше път надолу през дефилето и идваше насам. Къде стоеше камерата? Освен, ако не снимаше от въздуха, всеки момент можеше да бъде погълната. Боботенето на земята се засилваше, докато целият екран не беше погълнат напълно от разтопена лава и тогава сцената рязко се смени. Нямаше последователност в сцените — само внезапни смени.
Появиха се плътни черни букви на бял фон. Краищата им бяха размазани, но някак си успя да различи йероглифа за „планина“. Беше заобиколен от черни петна като че ли беше написан немарливо с четка, пренапоена с мастило. Йероглифът не помръдваше, екранът беше спокоен.
Още една рязка смяна. Два зара, търкалящи се на облото дъно на метална купа. Фонът беше бял, купата — черна, а единият от заровете беше червен. Същите три цвята, които вече беше видял. Те се въртяха безшумно, докато накрая не спряха: едно и пет. Единствената червена точка и петте черни върху белите зарове… какво ли означаваше това?
В следващата сцена за пръв път се появиха хора. Стара жена, лицето й сбръчкано, разположила се върху две татами възглавници на дървен под. Ръцете й почиваха върху коленете, а лявото рамо беше леко издадено напред. Говореше бавно, гледайки право напред. Очите й бяха с различни размери — като мигаше, изглеждаше сякаш намигаше.
Говореше на непознат диалект и той можа да разбере само около половината думи: … здравето ти…, откакто… прекарваш цялото си време… ще те хване. Разбираш ли? Внимавай за… отиваш… слушай сега баба, защото… няма нужда да…
Старата жена безстрастно изрече своето послание, после изчезна. Имаше много думи, които не разбра. Но остана с усещането, че току-що са му дали наставление. Казваше му да внимава за нещо, предупреждаваше го. На кого и за какво говореше тази старица?
Лицето на новородено изпълни екрана. Отнякъде можеше да чуе първия му плач. И този път, беше сигурен, че не идва от телевизора. Идваше от много близо, под лицето му. Беше съвсем истински глас. Сега на екрана можеше да види как две ръце държаха бебето. Лявата беше под главата му, а дясната под гърба му и го държаха внимателно. Бяха прекрасни ръце. Абсолютно погълнат от картината, Асакава се видя как сам държи ръцете си в същата позиция. Чу първородния плач точно под брадичката си. Стреснат, отдръпна ръце. Беше усетил нещо. Нещо топло и мокро — като около плодна вода или кръв — и тежестта на плът. Асакава разтърси ръце настрани, като че ли да прогони нещо, после доближи дланите си до лицето. Усети миризма. Лек мирис на кръв — от матката ли беше дошъл, или…? Почувства ръцете си мокри. Но всъщност дори не бяха и влажни. Върна погледа към екрана. Все още показваше лицето на бебето. Продължаваше да плаче, но със спокойно изражение, а тресенето се беше прехвърлило към слабините, като дори мърдаше насам-натам малкото си нещо.
Следващата сцена: стотици човешки лица. Всяко едно излъчващо омраза и ненавист; не можеше да различи други изражения освен тези. Множеството лица, сякаш нарисувани върху някаква плоскост, постепенно се отдръпнаха в дълбините на екрана. Както всяко едно се смаляваше, броят им се увеличаваше, докато не достигнаха огромно множество. Беше странно множество, те съществуваха само от врата нагоре, но звуците, идващи от тях, наподобяваха огромна тълпа. Устите им викаха нещо, както се смаляваха и умножаваха. Не можеше да разбере напълно какво казваха. Приличаше на голям събор, но от гласовете лъхаше критика, обиди. Явно не бяха добронамерени и весели. Накрая успя да разбере една дума: Лъжец! И още една: Измамник! Досега сигурно вече бяха хиляда лица: бяха станали на черни точици, докато не изпълниха екрана и не заприлича на изключен, но гласовете продължаваха. Асакава едва издържа. Всичките тези критики — насочени към него. Така се чувстваше.