Кажете ми за мечтите си за бъдещето.
А Рюджи спокойно беше отговорил:
— Докато от някой хълм наблюдавам изчезването на човешката раса, да изкопая дупка в земята и да еякулирам в нея.
Асакава го беше притиснал:
— Смяташ ли, че ще е добре за мен да го напиша?
Рюджи просто се беше усмихнал леко, както сега, и кимна.
— Както ти казах, не ме е страх от нищо.
След като го каза, наведе се и се приближи към Асакава.
— Пак го направих снощи. Пак?
Това бе трета жертва, за която научаваше Асакава. Беше разбрал за първата в гимназията. И двамата живееха в квартал Тама, в Кавазаки, индустриален град, сбит между Токио и Иокохама. Учеха в общинското училище. Асакава отиваше един час преди началото на часовете и преглеждаше уроците за деня в ранната утрин. Освен чистачите той винаги беше първият там. Пълна противоположност, Рюджи рядко успяваше да дойде за първия час. Беше, както се казва, мързелив по навик. Но една сутрин, точно след края на лятната ваканция, Асакава беше отишъл рано както винаги и завари Рюджи седнал на чина си като в транс. Асакава му проговори:
— Какво става? Не очаквах да те видя толкова рано.
— Е, да — беше краткият отговор.
Рюджи продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мислите му бяха някъде другаде. Очите му бяха зачервени. Бузите му горяха и дъхът му миришеше на алкохол. Не бяха толкова близки обаче и разговорът стигна дотам. Асакава отвори учебника си и започна да чете.
— Виж, искам да те помоля за една услуга… — каза Рюджи, като го тупна по рамото.
Той беше индивидуалист, имаше добри оценки и беше звезда в отбора по лека атлетика. Всички в училището го знаеха. Докато Асакава беше абсолютно незабележим. Някой като Рюджи да го моли за услуга не бе никак зле.
— Всъщност искам да се обадиш у нас — каза Рюджи, като сложи ръка на рамото му по доста фамилиарен маниер.
— Добре. Но защо?
— Само трябва да се обадиш. Обади се и ме потърси.
Асакава се опули.
— Да те потърся? Та ти си тук пред мен.
— Няма значение, ще го направиш, нали?
Така и стори, набра номера, а когато се обади майката на Рюджи, попита:
— Рюджи вкъщи ли е? — докато го гледаше точно пред себе си.
— Съжалявам, той вече излезе за училище — отговори спокойно майка му.
— О, да, разбирам — каза Асакава и затвори телефона. — Така добре ли е? — обърна се към Рюджи. Още не разбираше смисъла на всичко това.
— Звучеше ли сякаш нещо не е наред? — попита Рюджи. — Майка ми нервна ли беше или не?
— Не, не особено.
Асакава не беше чувал преди гласа на майката на Рюджи, но не му се струваше да е нервна.
— Не се чуваха някакви възбудени гласове зад нея?
— Не. Нищо особено. Нищо подобно. Само звуци от закуска.
— Е, добре тогава. Благодаря.
— Хей, какво става? Защо ме помоли да направя това?
Рюджи изглеждаше облекчен. Сложи ръката си на рамото на Асакава и го придърпа по-близо. Доближи устата си до ухото му и прошепна:
— Изглеждаш сякаш можеш да пазиш тайна, мога да ти се доверя. Затова ще ти кажа. Всъщност в пет часа сутринта изнасилих една жена.
Асакава онемя. Историята беше такава: че в пет тази сутринта Рюджи се промъкнал в апартамента на някаква ученичка, която живеела сама, и я нападнал. На излизане я заплашил, че ако се обади на ченгетата, няма да й се размине, и отишъл на училище. В резултат на това се притесняваше да не би полицаите сега да са у тях и затова беше помолил Асакава да се обади.
След това двамата започнаха да си говорят често. Естествено, Асакава никога не разказа за деянието на Рюджи. Следващата година Рюджи беше се класирал трети на областното състезание по хвърляне на гюле и се бе записал в медицинската програма на университета „Фукузава“. Асакава беше прекарал тази година в учене за повторен изпит за училището, където той искаше да постъпи, защото не беше успял първата година. Втория път успя и влезе в литературния факултет на известен университет.
Асакава всъщност искаше Рюджи да гледа касетката. Знанията и опитът му нямаше да са от голяма полза, ако се базираха само на това, което Асакава можеше да разкаже. От друга страна, струваше му се неетично да забърква някой друг, за да спаси собствената си кожа. Беше объркан, но знаеше на коя страна щеше да се наклонят везните, ако претегли двете възможности. Няма спор, искаше да увеличи шансовете си за оцеляване. И все пак… Изведнъж се хвана за пореден път да се чуди защо въобще е приятел на този тип. Десетте години работа за вестника го бяха сблъскали с много хора. Но той и Рюджи можеше да си звъннат и да отидат да пийнат нещо по всяко време — само с Рюджи Асакава поддържаше подобни отношения. Дали защото бяха съученици? Не, имаше още много други. Имаше нещо дълбоко в сърцето му, което резонираше с ексцентричността на Рюджи. Тук вече той престана да разбира сам себе си.