— Хей, хей. Хайде да се размърдаме. Само шест дена ти остават, нали?
Рюджи го хвана за ръката и я стисна. Захватът му беше здрав.
— Побързай и ми покажи касетата. Представи си колко ще съм самотен, ако гушнеш букета, защото сме се офлянквали.
Като продължаваше ритмично да стиска ръката на Асакава, забоде вилица в недокоснатия кекс, сложи го в устата си и започна шумно да дъвче. Имаше навика да яде с отворена уста. На Асакава започна да му става лошо при гледката как храната се смесва със слюнка и се разтваря пред очите му. Ъгловатите черти, набитата фигура, лошите му навици. Сега, докато дъвчеше кекса, сложи още едно ледче в устата си и още по-шумно го схруска.
Тогава Асакава осъзна, че няма кой друг да му помогне освен Рюджи.
Боря се със зъл дух, с незнайно нещо. Никой нормален човек няма да може да се справи. Сигурно няма друг освен Рюджи, който да гледа видеото, без да му мигне окото. Пусни крадец да хване крадеца. Няма друг начин. Какво ми пука, ако Рюджи умре? Всеки, който казва, че иска да гледа как измира човешката раса, не заслужава да живее дълго.
Така Асакава обоснова логично защо забърква и друг във всичко това.
ГЛАВА 2
Отправиха се към апартамента на Асакава с такси. Ако улиците не бяха задръстени, щеше да им отнеме около двайсет минути да стигнат от Роппонки до Кита Шинагава. В огледалото се виждаше само челото на шофьора. Мълчеше през цялото време, с едната ръка на волана, и не се опитваше да заговори пътниците си. Асакава се замисли — всичко бе започнало от един бъбрив таксиджия. Ако не беше хванал такси, нямаше да се замеси в тази ужасяваща бъркотия, припомни си събитията отпреди половин месец. Съжаляваше, че не си бе купил билет за метрото и не беше направил всички онези прекачвания, колкото и да бяха изтощителни.
— Може ли да направим копие на касетата у вас? — попита Рюджи.
Заради работата си Асакава имаше два видеомагнетофона. Единия беше купил, когато бяха започнали да се замогват, но той не работеше много добре. Но поне записваше без проблем.
— Да, става.
— В такъв случай искам да я копираш възможно най-бързо. Искам да я проуча по-дълго у нас.
Смел е, помисли си Асакава. И в сегашното му състояние тези думи го окуражаваха. Решиха да слязат на Готенза Хилс и оттам да вървят пеша. Беше 20,50 часът. Имаше вероятност жена му и детето да са още будни. Шизу винаги изкъпваше Йоко малко преди девет и след това я слагаше да спи. Щеше да легне до детето, за да му помогне да заспи, и междувременно самата тя заспиваше. А веднъж като заспеше, нищо не можеше да я вдигне. В опит да общува повече с мъжа си оставяше бележки „събуди ме“. Асакава изпълваше желанието й, като си мислеше, че тя наистина иска това, и я буташе, за да се събуди. Но тя не реагираше. Пробваше по-силно, но тя само започваше да размахва ръце, сякаш да прогони муха, и издаваше недоволни звуци. Полузаспала, желанието й да заспи отново беше по-силно от Асакава и той трябваше да приема неуспеха и да се оттегля. Накрая, с бележка или не, той престана да я буди, а тя — да пише. Сега, девет часа, бе времето на Шизу и Йоко за непробуден сън. Тази вечер това бе много удобно.
Шизу мразеше Рюджи. Асакава смяташе това за напълно нормално и затова никога не я беше питал защо. Моля те, не го води повече в къщата ни.
Асакава още си спомняше отвращението на лицето й, когато го каза.
Най-важното — не можеше да пусне касетата в присъствие на семейството си.
Къщата беше тъмна и тиха, уханието на топла баня и сапун се усещаше дори в коридора. Очевидно мама и детенцето си бяха легнали с кърпи под мокрите коси. Асакава долепи ухо до вратата на спалнята, за да се увери, че са заспали, и покани Рюджи в трапезарията.
— Значи бебчо прави нани-нани? — попита Рюджи с известно разочарование.
— Ш-ш-ш — изсъска Асакава с пръст на устните си. Шизу едва ли щеше се събуди от подобно нещо, но все пак можеше да усети, че нещо не е както винаги, и да дойде да провери.