— Е, аз ще тръгвам. Направи домашното си. На сутринта ще са ти останали пет дена.
Рюджи изпъна пръстите си на едната ръка.
— Знам.
— Някъде има огромна вихрушка от зла енергия. Знам. Кара ме да се чувствам… носталгично.
И като че ли да подсили чувството, притисна своето копие от касетата до гърдите си.
— Хайде да направим следващото обсъждане на стратегията у вас.
Асакава говореше тихо, но ясно.
— Добре, добре.
Очите на Рюджи се смееха.
В момента, когато той излезе, Асакава погледна часовника в трапезарията. Беше подарък за сватбата от приятел, секундарникът във формата на пеперуда се люлееше. 23,21. Колко пъти днес беше проверил часа. Беше обсебен от хода на времето. Точно както беше казал Рюджи, на сутринта ще му остават само пет дена. Въобще не беше сигурен дали ще успее да разгадае тайната на изтритото заклинание навреме. Чувстваше се като болен от рак, чиито шансове при операция бяха равни на нула. Все още се спори дали на болните от рак да им се казва истината или не. Досега Асакава бе смятал, че имат правото да знаят. Но ако се чувстваха като него сега, по-добре да не знаят. Има хора, близо до смъртта, които ламтят и за малкото живот, който им остава. Асакава не бе способен на това. В момента все още се държеше. Но докато часовникът му отброяваше оставащите му дни, часове, минути, не беше сигурен дали ще може да остане с всичкия си. Стори му се, че разбра защо бе толкова привързан към Рюджи, въпреки че се отвращаваше от него. Заради психологическата сила, каквато Асакава нямаше. Живееше неуверено, притеснявайки се какво ще помислят хората около него. Рюджи, напротив, с Бог — или дявол в себе си, живееше в абсолютна свобода. Асакава жадуваше да се избави от страховете си само в моментите, когато се замислеше как ще се чувстват дъщерята и жена му след смъртта му. Внезапно притеснен за тях, той леко отвори вратата на спалнята, за да провери как са. Лицата им в съня бяха нежни и невинни. Нямаше време да се поддава на ужаса. Реши да се обади на Йошино, да му обясни ситуацията и да го помоли за помощ. Ако оставеше работата от днес за утре, беше сигурен, че ще съжалява.
ГЛАВА 3
13 октомври, събота
Асакава мислеше да си вземе почивка за седмица, но реши, че ако използва информационната система на компанията, ще има по-голям шанс да разкрие мистерията с видеокасетата, вместо да си седи в апартамента и да трепери от страх. Затова отиде на работа, въпреки че беше събота. Отиде на работа, но знаеше, че всъщност няма да свърши нищо, свързано с работата. Бе стигнал до убеждението, че най-добре би било да признае всичко на редактора си и да го помоли да бъде освободен от всичките си задължения. Помощта на редактора би била незаменима. Проблемът беше дали той ще повярва на историята. Сигурно отново ще припомни предишния инцидент и ще сумти. Имаше дори и касетката за доказателство, но ако Огури започне да противоречи на всичко, щеше да намери допълнителни аргументи в подкрепа на теорията си. Щеше да измисли всякакви неща, за да докаже, че е прав. Все пак… ще е интересно, помисли си Асакава. Беше сложил касетата в куфара си за всеки случай. Как ли щеше да реагира Огури, ако му я покажеше? По-точно, дали щеше да я удостои и с един поглед. Снощи до късно разказва на Йошино цялата поредица от събития и той беше повярвал. И после, като за доказателство, му беше казал, че въобще не иска да му показва касетата — моля ти се, не ми я показвай. В замяна ще помага, с каквото може. Разбира се, Йошино си имаше причина за това. Когато труповете на Харуко Цуджи и Такехико Номи са били открити, той е побързал да стигне до мястото и е усетил атмосферата, която е убедила следователите, че само нещо чудовищно е могло да извърши това. Но никой не го е изрекъл. Ако самият Йошино не е бил там, едва ли щеше да повярва толкова лесно на Асакава.
Във всеки случай, Асакава държеше в ръцете си бомба. Ако я размахаше заплашително пред очите на Огури, щеше да има поне някакъв ефект. Асакава изгаряше от любопитство да я използва.
Обичайната подигравателна усмивка бе изчезнала от лицето на Огури. Опрял лакти на бюрото, поглъщаше написаното от Асакава и мислено го прецеждаше през гъсто сито.
Четирима младежи със сигурност са гледали заедно една видеокасета в нощта на 29 август и седмица по-късно, точно както е било предсказано, са умрели при мистериозни обстоятелства. След това касетата е била забелязана от управителя на хижите, който я е прибрал в офиса си. Там тя прилежно е чакала, докато не се е появил Асакава. После той изгледал проклетото нещо. А сега щеше да умре след пет дена. Трябваше ли да вярва на това? И все пак тези четири смъртни случая бяха неопровержим факт. Как можеше да ги обясни? Къде беше логическата връзка между всичко това?