Изражението на Асакава, докато гледаше надолу към Огури, говореше за надмощие, което рядко му се случваше. От опит знаеше точно какво си мисли редакторът сега. Почака, докато мисловният процес на Огури стигна до задънена улица, и извади касетката от куфара си. Направи го с преувеличена гордост, театрално, сякаш сваляше роял флаш.
— Искаш ли да я видиш? Заповядай.
Асакава посочи с очи телевизора до канапето, усмихвайки се провокативно. Можеше да чуе как Огури шумно преглътна. Той дори не погледна в тази посока; очите му бяха фиксирани върху черната касета, оставена на бюрото. Трябваше да вземе решение как да постъпи.
Ако искаш да я гледаш, можеш просто да натиснеш копчето. Лесно е. Хайде, може да го направиш. Просто се изсмей, както правиш винаги, и кажи колко е глупаво и я заври при останалите касети. Направи го, пробвай се. Мозъкът на Огури се опитваше да даде команда за действие на тялото му. Престани да се правиш на идиот и я пусни. Ако я изгледаш, няма ли да покажеш, че не вярваш на Асакава? Което означава, точно-така, помисли си — означава, че ако откажеш да я гледаш, значи си повярвал на тази смешна история. Е, пускай я вече. Вярваш в съвременната наука, нали? Да не би да си дете, което се страхува от духове.
Всъщност Огури беше 99% убеден, че не вярва на Асакава. Но все пак дълбоко в себе си се питаше ами, ако… Ами ако е истина? Може би съществуваха някои ниши в този свят, които модерната наука не може да достигне. И щом го имаше този риск, независимо колко мощно работеше мозъкът му, тялото му щеше да отказва. И така, Огури си седеше на стола и не мърдаше. Не можеше да мръдне. Нямаше значение какво разбираше с ума си: тялото не му се подчиняваше. Докато съществуваше опасност, тялото щеше да остане вярно на инстинкта му за самосъхранение. Вдигна глава и каза с дрезгав глас:
— Е, какво искаш от мен?
Асакава разбра, че е победил.
— Искам да ме освободиш от всичките ми задължения. Искам да направя пълно разследване за тази касета. Моля те. Мисля, че разбираш — от това зависи животът ми.
Огури затвори очи.
— Ще можеш ли да напишеш статия за това?
— Ами, каквото и да си мислиш, аз все още съм журналист. Ще запиша всяко едно от разкритията, за да не бъде погребано с Рюджи Такаяма и мен. Разбира се, дали ще бъдат или няма да бъдат публикувани, е решение, което оставям на теб.
Огури кимна два пъти утвърдително.
— Е, няма да навреди. Ще пратя някой младок да се заеме с топ интервюто вместо теб.
Асакава леко се поклони. Тръгна да прибира касетката в куфара си, но не можа да устои на желанието да си направи още една шега. Подаде още веднъж касетката към Огури и попита:
— Вярваш ми, нали?
Огури въздъхна дълбоко и поклати глава. Въпросът не беше в това дали вярва или не; просто чувстваше някакво неудобство. Да, това беше.
— И аз се чувствам по същия начин — каза Асакава на прощаване.
Огури наблюдаваше как излиза и си каза, че ако остане жив след 18 октомври, ще изгледа всичко със собствените си очи. Но може би дори и тогава тялото му няма да му позволи. Това, ами ако, сякаш никога нямаше да си отиде.
Асакава беше стоварил три огромни тома върху масата в стаята на архива. „Вулканите на Япония“, „Вулканичен архипелаг“ и „Активните вулкани на света“. С мисълта, че вулканът от касетата най-вероятно е в Япония, започна с първата книга. Разгледа цветните снимки в началото. Планини, изпускащи бял дим и пара, елегантно се извисяваха към небето, страните покрити от черно-кафява застинала лава; яркочервени разтопени камъни, изхвърлени към нощното небе от кратери, чиито краища се топяха в мрака. Напомниха му за Големия взрив. Обърна страницата, сравнявайки тези снимки със сцената, запечатана в главата му. Вулканите Асо, Асама, Шоуа Шинзан, Сакураджима… Не му отне толкова време, колкото първоначално се опасяваше. Все пак вулканът Михара на остров Изу Ошима, част от същата вулканична верига, която включваше вулкана Фуджи, беше един от най-известните вулкани в Япония.
— Връх Михара? — промърмори Асакава.
На двете страници за него имаше две снимки от въздуха и една от близък хълм. Асакава си спомни за картината на касетата и се опита да ги сравни с тези пред него. Определено имаше сходство. Погледнат от подножието на планината, върхът изглеждаше леко наклонен. Но от въздуха можеше да се види обръч, в центъра на който имаше могила — устата на вулкана. Снимката от близкия хълм много приличаше на тази на касетката. Цветът и контурът на планината бяха почти същите. Но трябваше да го потвърди, а не само да разчита на паметта си. Асакава направи копия на снимките на връх Михара, заедно с още няколко възможни попадения.