— Къде, по дяволите, беше през цялото това време? — изкрещя, без дори да попита с кого разговаря.
Мислейки, че е Рюджи, си позволи да излее целия си гняв. Това още веднъж потвърждаваше необичайността на връзката им. Дори и с приятелите си Асакава се държеше дистанцирано и хладно. Но пък нямаше задръжки да обижда Рюджи. И въпреки това не възприемаше Рюджи като близък приятел.
Но изненадващо гласът, който отговори, не беше на Рюджи.
— Ало? Извинете…
Беше жена, изненадана, че са й се развикали без причина.
— О, извинете. Станала е грешка. Понечи да затвори.
— Професор Такаяма ли търсите?
— Ами да, всъщност да.
— Още не се е прибрал.
Асакава не можеше да не се зачуди чий беше този млад и привлекателен глас. Явно не е роднина, щом го нарече „професора“. Любовница? Невъзможно. Кое здравомислещо момиче ще си падне по Рюджи.
— Разбирам. Името ми е Асакава.
— Когато професор Такаяма се прибере, ще му кажа да ви се обади. Г-н Асакава, нали?
Дори след като затвори, мекият глас на жената приятно кънтеше в ушите му.
Футоните по принцип се използват само в стаи в японски стил, с татами рогозки. Подът в спалнята им бе застлан с мокет и първоначално имаха легло в западен стил. Но когато Йоко се роди, го изнесоха. Не можеше бебе да спи на креват, а нямаше място за него и за детско креватче. Бяха принудени да махнат двойното легло и всяка вечер да развиват футоните и всяка сутрин да ги прибират обратно. Слагаха два един до друг и спяха тримата. Сега Асакава пропълзя на свободното място на единия футон. Когато и тримата си лягаха по едно и също време, спяха един до друг. Но Шизу и Йоко имаха неспокоен сън — не минаваше и час, и завземаха цялото място. Затова Асакава трябваше да се намести на малкото свободно пространство, което беше останало. Запита се, ако си отидеше, колко ли време щеше да мине, докато това място отново бъде заето. Не се безпокоеше, че Шизу щеше да се омъжи повторно. Просто някои хора не можеха да запълнят празнината, останала след партньора им. Три години? Три години е нормално дълго време. Шизу щеше да се върне при родителите си и да остави детето на грижите им, а тя ще тръгне на работа. Асакава си представи лицето й, искрящо от жизненост. Искаше тя да бъде силна. Не можеше да си представи мъките, през които щяха да минат жена му и детето му, когато си отидеше.
Асакава и Шизу се бяха запознали преди пет години. Точно го бяха прехвърлили обратно в главната редакция в Токио от бюрото в Чиба; тя работеше за туристическа агенция, свързана с конгломерата „Дейли Нюс“. Тя — на третия, а той — на седмия етаж, и понякога се виждаха в асансьора, но познанството им стигаше дотам. Но ето че един ден му се наложи да вземе билети от агенцията. Трябваше да пътува по повод статия за списанието, а човекът, който трябваше да го обслужи, отсъстваше. Шизу го заместваше. Беше на двайсет и пет и обожаваше да пътува, по погледа й си личеше колко завижда на Асакава, че може да обикаля цялата страна. Този поглед му напомни за първото момиче, което някога беше обичал. След като вече си знаеха имената, говореха за дреболии, когато се засичаха в асансьора, и връзката им бързо се задълбочи. Две години по-късно се ожениха след кратко ухажване и без възражения от страна на родителите им. Около шест месеца преди сватбата купиха тристайния апартамент в Кита Шинагава — родителите им помогнаха с изплащането. Не защото се очакваше рязко покачване на цените на имотите се втурнаха да купуват дори преди венчавката. Просто искаха да изплатят ипотеката колкото се може по-бързо. Но ако не бяха платили тогава, може би никога нямаше да могат да си позволят да живеят в града. За една година цената на апартамента им се бе вдигнала тройно. Месечните им вноски за ипотеката се оказаха на половината от това, което щяха да плащат за наем. Постоянно се оплакваха, че е прекалено малък, но апартаментът всъщност си беше доста добра придобивка за семейството. Сега Асакава беше доволен, че има какво да им остави. Ако Шизу използва застраховката му живот, апартаментът ще е само неин и на Йоко.
Мисля, че полицата ми е 20 милиона йени, но не съм сигурен. Трябва да проверя.
Мислите му беше замъглени, но наум разпределяше парите по различни начини, казвайки си, че трябва да запише всякакви финансови съвети, за които се досетеше. Чудеше се как ли щяха да формулират смъртта му. Болест? Нещастен случай? Убийство?
При всяко положение по-добре да си прочета полицата.
Всяка нощ през последните три дни си лягаше в песимистично настроение. Умуваше как да повлияе на света, от който щеше да изчезне, и реши да остави нещо като завет.