— Накъде биеш?
— Помисли. Хора като нас, които живеят в Токио, включват ли изобщо канал 2? Тук той не се използва.
— А-ха. Значи детето е настроило видеото на канал, който местните хора въобще не включват. А и щом са гледали нещо друго в момента, не е могъл да знае какво се записва. При всяко положение, с толкова малко население в тези планини по принцип не е могло да има много зрители.
— Както и да е, въпросът е откъде е дошъл сигналът? Звучеше толкова просто, като го каза Рюджи. Но само организирано научно изследване може да покаже откъде точно е било излъчено.
— Чакай, чакай малко. Дори не знаем дали основната ти предпоставка е вярна. Това, че момчето случайно е записало призрачни сигнали, е само предположение.
— Знам. Но ако чакаме за стопроцентови доказателства, няма да стигнем доникъде. Това е единствената ни следа.
Вълни. Научните знания на Асакава бяха ограничени. Дори не знаеше какво точно представляват: трябваше да започне проучването си оттам. Нямаше какво да прави, освен да провери. Точката на излъчването. Това означаваше, че трябва да се върне там. И след днес му остават само четири дни.
Следващият въпрос е: кой е изтрил заклинанието? Ако приемеха, че касетата е записана на място, не е могло да бъде никой друг освен четиримата. Асакава беше проверил в телевизионната мрежа и научил кога е гостувал младият разказвач, Шинраку Санютей, на Нощното шоу. Бяха прави. Отговорът беше 29 август. Почти няма съмнение, че са го изтрили младежите.
Асакава извади няколко фотокопия от куфара си — снимки на връх Михара на остров Изу Ошима.
— Какво ще кажеш? — попита, като ги показа на Рюджи.
— Връх Михара, а? Според мен е точно този.
— Как може да си сигурен?
— Вчера следобед говорих с един етнограф в университета за диалекта на бабата. Каза, че не се използва вече много, но се среща на Изу Ошима. Всъщност има особености, които насочват към района Сашикиджи в южната част на острова. Не беше много сигурен, не можеше да се закълне, че е точно така, но в комбинация със снимката мисля, че спокойно можем да приемем, че е от Изу Ошима и планината е Михара. Между другото провери ли за изригванията на Михара?
— Разбира се. След войната — мисля, че можем да се ограничим с изригванията след войната…
Ако се вземе предвид напредъкът във филмовата технология, предположението изглежда вероятно.
— Добре.
— Така, следиш ли мисълта ми? След войната вулканът Михара е изригвал четири пъти. Първият път е бил 1950–1951. Вторият — през петдесет и седма, а третият е бил през 1974. Четвъртият, сигурен съм, че и двамата добре го помним — есента на 1986. През петдесет и седма се е образувал нов кратер; един човек е загинал и петдесет и трима са били ранени.
— Като вземем предвид кога са се появили видеокамерите, мисля, че гледаме изригването от 1986, но не мога да бъда сигурен.
В този момент Рюджи сякаш се сети за нещо и започна да рови в чантата си. Извади лист хартия.
— О, да. Явно тя казва именно това. Колегата любезно ми го преведе на литературен японски.
Асакава погледна късчето хартия, на което пишеше:
Как е здравето ти оттогава? Ако прекарваш цялото си време във водата, ще те приберат чудовища. Разбираш ли? Пази се от непознати. Догодина ще родиш дете. Сега слушай баба, защото си само момиче. Няма нужда да се притесняваш от местните хора.
Асакава внимателно го прочете два пъти и вдигна поглед.
— Какво е това? Какво означава?
— Откъде да знам. Ето това ще трябва да разбереш.
— Остават ни само четири дена!
Асакава имаше прекалено много задачи. Не знаеше откъде да започне. Нервите му бяха на ръба и малко му оставаше да прекрачи границата.
— Виж. Имам един ден повече от теб. Ти си главният тук. Прави се на такъв. Дай всичко от себе си.
Изведнъж в душата си Асакава изпита недоверие. Рюджи можеше да злоупотреби с допълнителния ден. Ако например стигнеха до два варианта за решение на заклинанието, можеше да му каже за единия и да чака дали ще се спаси или не и така да разбере кой точно е правилният. Единият ден можеше да се превърне в опасно оръжие.
— Не ти пука много дали ще оживея или ще умра, нали, Рюджи? Седиш си така спокойно, смееш се… — Асакава зарида, осъзнавайки колко жалък изглежда отстрани.
— Сега говориш като жена. Щом имаш време да се оплакваш и да цивриш, използвай и главата си малко повече.
Асакава продължаваше да го гледа обидено.
— Така де, как искаш да го кажа? Ти си най-добрият ми приятел. Не искам да умреш. Правя всичко, на което съм способен. Искам и ти да направиш същото. И двамата трябва да го направим един за друг. Доволен ли си?