— Когато гледах тази сцена, почувствах нещо странно в ръцете си. Като че ли аз го държах.
Усещане. Да държи някого. В ръцете си. Въобразяваше си как първо държи Май, а после — детето, в ослепяваща последователност. Накрая го усети — чувството, което имаше, докато гледа касетата: как го държи и после изхвърля двете си ръце във въздуха. Рюджи беше усетил същото. Това трябваше да е от значение.
— И аз го почувствах. Определено нещо мокро и хлъзгаво.
— И ти, а? Тогава какво означава?
Рюджи клекна на четири крака и приближи лицето си до екрана, като гледаше отново сцената. Тя продължи около две минути — детето надаваше своя първи вик. Можеха да видят две нежни ръце, които го придържаха под главата и гърба.
— Чакай малко, какво е това?
Рюджи спря и започна да превърта кадър по кадър. Само за секунда екранът стана черен. Гледайки го с нормална скорост, беше толкова кратко, че почти не се забелязваше. Но ако се гледаше така, можеха да се уцелят моменти на абсолютна тъмнина.
— Ето го пак — извика Рюджи.
За кратко изви гърба си като котка, вторачен в екрана. После отметна глава и погледът му зашари из стаята. Мислеше усилено — Асакава съдеше по движенията му. Но нямаше представа за какво точно. Общо екранът потъмня трийсет и три пъти за две минути.
— Е, и? Да не искаш да кажеш, че си се досетил за нещо само от това? Просто проблем при снимането. Камерата е била дефектна.
Рюджи игнорира коментара на Асакава и започна да изучава други сцени. Чуха стъпки на стълбите отвън. Рюджи бързо натисна „стоп“.
Тогава Май отвори входната врата и каза:
— Върнах се.
Стаята отново бе обвита в уханието й.
Беше неделя следобед и семейства си играеха с децата си на ливадата пред градската библиотека. Някои бащи си подаваха топка със синовете си; други просто лежаха, оставяйки децата си да лудуват на воля. Беше прекрасен неделен следобед и светът изглеждаше обгърнат от мир.
Като видя сцената, на Асакава му се прииска да полети за вкъщи. Беше прекарал известно време на четвъртия етаж на библиотеката, в секцията за естествени науки, в четене за излъчванията. Сега просто гледаше навън през прозореца. Цял ден се унасяше по този начин. Всякакви мисли му идваха наум без определена причина, не можеше да се концентрира. Може би, защото нямаше търпение. Изправи се. Искаше да види лицата на жена си и на дъщеря си сега. Беше обзет от мисълта. Сега. Не му оставаше много време. Да играе с дъщеря си на моравата така…
Прибра се някъде преди пет. Шизу приготвяше вечеря. Можеше да усети лошото й настроение, както седеше зад нея и наблюдаваше как реже зеленчуци. Знаеше и причината, и то твърде добре. Най-после имаше свободен ден, но бе излязъл рано сутринта, като каза само:
— Отивам у Рюджи.
Ако Асакава не я отменяше в грижите за Йоко, та макар само в почивните му дни, Шизу се изнервяше допълнително. И така бе стресирана от гледането на малко дете. На всичкото отгоре той бе прекарал деня с Рюджи. Това беше проблемът. Можеше и да я излъже, но тогава нямаше как да го намери в спешна ситуация.
— Обади се един агент за недвижими имоти — каза Шизу, отбивайки безпогрешния ритъм с ножа.
— Какво каза?
— Пита дали искаме да продаваме.
Асакава беше сложил Йоко на коляното си и й четеше от книжка с илюстрации. Тя едва ли разбираше, но се надяваха, че ако сега й говореха с много думи, те ще се натрупат в главата й и ще се излеят бурно, когато станеше на две.
— Добра оферта ли направи?
Откакто цените започнаха главоломно да се покачват, агенти се опитваха да ги накарат да продадат жилището си.
— Седемдесет милиона йени.
Беше по-малко отпреди, но би им останало достатъчно дори и след като изплатят ипотеката.
— А ти какво му каза?
Избърсвайки ръцете си с кърпа, тя най-накрая се обърна.
— Казах му, че мъжът ми не си е вкъщи.
Винаги така правеше. Съпругът ми не е вкъщи, казваше, или ще трябва да го обсъдя с мъжа си. Шизу никога не взимаше сама решения. Боеше се, че скоро щеше да й се наложи.
— Какво мислиш? Може би е време да се решим. Ще имаме достатъчно да си купим къща в предградията с двор. Агентът също каза така.
Това беше скромната им мечта: да продадат апартамента, в който живееха, и да си построят голяма къща в предградията. Без капитал това щеше да си остане само мечта. Но имаха този силен коз: апартамент в сърцето на града. Притежаваха средството да осъществят мечтата си и всеки път, когато говореха за това, се въодушевяваха. Беше точно пред тях — трябваше само да протегнат ръце…