Някои неща бяха ясни и от пръв поглед. Рюджи беше разделил целия филм на отделни сцени.
— Вчера изведнъж ми хрумна това. Виждаш какво е, нали? Филмът се състои от дванайсет сцени. Давам номер и име на всяка. Числото след името значи колко секунди продължава. Следващото число, в скобите, означава — ехо, слушаш ли ме? — колко пъти екранът става черен по време на тази сцена.
Асакава бе преизпълнен със съмнения.
— След като ти си тръгна вчера, започнах да разглеждам и другите сцени, наред с тази с бебето. Да видя дали и те имат тези мигновени затъмнявания. И, гледай и се май, има ги в сцени 3, 4, 8, 10 и 11.
— Следващата колонка е „истинска“ или „абстрактна“. Какво е това?
— Общо казано, можем да разделим дванайсетте сцени в две категории. Абстрактните, като картини в мислите, можем да наречем умствени пейзажи. А истинските, неща, които действително съществуват, можеш да видиш с очите си. Така съм ги разделил.
Тук Рюджи спря за секунда.
— Сега погледни таблицата. Забелязваш ли нещо?
— Ами, черната завеса пада само когато са „истински“ сцени.
— Точно така. Това е напълно вярно. Продължавай да разсъждаваш.
— Рюджи, това започва да става отегчително. Побързай и ми кажи накъде биеш. Какво означава?
— Сега, сега, почакай малко. Когато на човек му дадат отговорите предварително, интуицията му се потиска. Моята вече ме доведе до един отговор. И с това наум ще изкривявам всеки феномен според това заключение. Както в криминалните разследвания, нали? Веднъж като си помислиш този е виновният, сякаш всички доказателства започват да сочат към него. Виждаш ли, не можем да си позволим да сбъркаме. Искам и ти да подкрепиш заключението ми. Така де, като разгледаш всички сцени, дали интуицията ще ти подскаже същото като на мен.
— Съгласен съм. Продължавай.
— Добре: черното перде пада само при реални пейзажи. Това вече го разбрахме. Сега спомни си усещанията първия път, когато гледа филма. Вчера обсъждахме сцената с новороденото. Друго освен това? Какво ще кажеш за сцената с многото лица?
Рюджи използва дистанционното, за да я намери.
— Разгледай дълго и внимателно лицата.
Стената от множество лица бавно отстъпваше назад — броят им се увеличаваше до стотици, хиляди. Като ги разгледа отблизо, Асакава видя, че всяко беше различно като истинско лице.
— Как те кара да се чувстваш? — попита Рюджи.
— Сякаш ме обвиняват. Наричат ме лъжец и измамник.
— Точно. Като го гледах, почувствах същото или поне много наподобява чувството, което ти описваш.
Асакава се опита да разбере накъде водеше този факт. Рюджи очакваше ясен отговор.
— Е? — попита пак Рюджи. Асакава поклати глава.
— Няма смисъл. Нищо не ми идва наум.
— Ами, ако имаш възможността да го гледаш по-дълго време като мен, може би ще забележиш същото като мен. Виж, и двамата си мислехме, че всичко това е заснето с камера. Нали?
— Не е ли?
— Ами, какво ще кажеш за черното перде, покриващо за миг екрана.
Превъртя малко напред, докато не стигна до точно такъв момент. Ако пресметнеше, се получаваше, че чернотата трае за около една десета от секундата.
— Защо това става само в истинските сцени, а не в измислените? Погледни от по-близо. Не е напълно черно.
Асакава се приближи по-близо до екрана. Наистина беше така. Нещо като фина бяла отсянка оставаше в тъмнината.
— Размазана сянка. Това, което наблюдаваме, е проекция на зрението. И докато гледаш, не получаваш ли чувството на непосредственост, че наистина участваш?
Рюджи погледна право към Асакава и мигна бавно. Черното перде.
— А — измърмори Асакава. — Това да не е… мигането на клепача?
— Точно така. Греша ли? Ако се замислиш, логично е. Има неща, които виждаме с очите си, но и неща, които си представяме. И тъй като те не минават през ретината, няма мигане. Но като гледаме с очите си, образите се формират от силата на светлината, която достига до ретината. За да не засъхне тя, ние мигаме, без да съзнаваме. Черната завеса е мигът, когато се затварят очите.