Още веднъж на Асакава му стана лошо. Първия път трябваше да изтича до тоалетната, но сега зловещите тръпки бяха още по-лоши. Не можеше да се отърси от чувството, че нещо се е навряло в тялото му. Тази касета не беше записана от машина. Човешките очи, уши, нос, език, кожа — всичките пет възприятия бяха използвани. Тези тръпки, треперенето, идват от една сянка, която се настанява в него чрез сетивата му. Асакава беше гледал филма от същия ъгъл, както нещото в него.
Бършеше челото си непрекъснато, но то оставаше обляно в студена пот.
— Знаеш ли, че… ехо, слушаш ли ме? Като изключим индивидуалните разлики, мъжете мигат двайсет пъти на минута, а жените — петнайсет. Това значи, че сигурно жена е възпроизвела образите.
Асакава не го чуваше.
— Ехо! Какво има? Изглеждаш, все едно вече си мъртъв, толкова си блед — засмя се Рюджи. — Погледни от положителната страна. Сега сме с една крачка по-близо до решението. Ако тези картини са регистриране от сетивата на един човек, то заклинанието трябва да има нещо общо с желанието му. С други думи: може би той иска да направим нещо.
Асакава за момент беше изгубил способността да мисли. Думите вибрираха в ушите му, но смисълът им не достигаше до мозъка му.
— При всички положения сега знаем какво да правим. Трябва да открием кой е този човек. Или е бил. Смятам, че той или тя вече не е сред нас. И след това трябва да открием какво е искал, докато е бил жив. И това е заклинанието, което ще ни позволи да живеем.
Рюджи намигна на Асакава, сякаш казваше: как се справям?
Асакава беше слязъл от магистрала № 3 Токио-Йокохама и сега се движеше по пътя Йокохама-Йокосука. Рюджи беше свалил седалката си и спеше спокоен безметежен сън. Беше почти два на обяд, но Асакава не усещаше никакъв глад.
Протегна ръка, за да събуди спящия, но я отдръпна. Още не бяха стигнали. Той дори не знаеше и накъде точно пътуват. Всичко, което му беше казал Рюджи, бе да кара към Камакура. Не знаеше къде и защо отиват. Шофираше нервно и невнимателно. Рюджи бързо си беше събрал багажа и му каза, че в колата ще му обясни накъде потеглят. Но щом тръгнаха, каза:
— Снощи не можах да спя, не ме буди до Камакура — и после веднага заспа.
Излезе от пътя Йокохама-Йокосука при Асахина и пое пет километра по пътя Каназава, докато не стигнаха гара Камакура. Рюджи спеше вече два часа.
— Хей, стигнахме — каза Асакава и го бутна. Рюджи се опъна като котка, потърка очи с обратното на ръцете си и силно завъртя глава, устните му шляпаха.
— А-а-х, толкова хубав сън сънувах…
— Какво правим сега?
Рюджи се изправи, погледна през прозореца, за да види къде се намират.
— Просто продължавай по този път и като стигнеш Външната порта към гробницата на Хачиман, свий вляво и спри.
Тогава Рюджи пак легна и каза:
— Може би още мога да хвана края на съня, ако не възразяваш.
— Виж, ще сме там след пет минути. Щом имаш време да спиш, имаш време и да ми обясниш какво правим тук.
— Ще разбереш, когато стигнем — отговори Рюджи, като опря крака на таблото и отново заспа.
Асакава зави наляво и спря. Право пред него се намираше стара двуетажна къща с табела „Мемориална зала «Тецузо Миура»“.
— Влез в паркинга.
Рюджи беше отворил очи. Имаше доволно изражение и ноздрите му бяха разтворени, сякаш душеше парфюм.
— Благодарение на теб успях да довърша съня си.
— За какво ставаше дума? — попита Асакава, докато въртеше волана.
— За какво, мислиш? Летях. Обожавам сънищата, в които летя.
Рюджи доволно въздъхна и облиза устните си.
Мемориалната зала „Тецузо Миура“ изглеждаше запустяла. В огромно празно пространство на първия етаж имаше множество снимки и документи в рамки или под стъклени похлупаци и описание на постиженията на този Миура, залепено на стената. След като го прочете, Асакава най-после се сети кой е бил.
— Извинете. Има ли някой тук? — извика Рюджи към дълбините на сградата.
Нямаше отговор.
Тецузо Миура беше умрял преди две години, на 72, след пенсиониране като професор в университета „Йокодай“. Беше специалист по теоретична физика, занимаващ се с теориите за материята и статистическата динамика. Мемориалната зала обаче не бе в чест на постиженията му като физик, а заради изследванията му на паранормални феномени. В резюмето на стената се твърдеше, че теориите му са привлекли световен интерес, но малко хора са им обръщали внимание. Самият Асакава никога не бе чувал за него. И какви точно са били теориите му? Асакава започна да оглежда материалите по стените и под стъклата. Мислите имат енергия и тази енергия… Беше стигнал да чете дотам, когато чу как някой бърза по стълбите. Отвори се една врата и около четиридесетгодишен мъж с мустаци си показа главата. Рюджи се приближи до мъжа, подавайки му визитна картичка. Асакава реши да последва примера му, като извади една от своите.