— Името ми е Такаяма, от университета „Фукузава“. Говореше плавно и любезно; Асакава се заинтригува, като чу колко различен диалект говореше. Асакава подаде и своята картичка. Изправен пред учен и репортер, човекът беше доста смаян. Съсредоточено разглеждаше картичката на Асакава.
— Ако е възможно, искаме да се консултираме за нещо с вас.
— И какво ще е това? — Човекът внимателно ги изгледа.
— Веднъж имах удоволствието да се срещна с покойния професор Миура.
Мъжът, изглежда, се успокои, след като чу това, и се отпусна. Донесе три разгъващи се стола и ги постави така, че да се гледат един друг.
— Така ли? Моля, седнете.
— Трябва да е било преди три години… да, точно така. Годината преди да умре. В моя университет искаха да изнеса една лекция за научните методи и реших да използвам възможността да чуя какво професорът можеше да каже по темата…
— Тук, в къщата, ли е било?
— Да. Професор Такацука ни запозна.
Чувайки това име, мъжът най-накрая се усмихна. Разбра, че нещо общо го свързва с посетителите. Тези двамата явно са на наша страна. Не са дошли тук, за да ни атакуват.
— Разбирам. Съжалявам за всичко това. Името ми е Тецуаки Миура. Съжалявам, но ми свършиха визитните картички.
— Значи вие сте…?
— Да, аз съм единственият син на професора. Но не заслужаващ името си.
— Така ли? Напротив, нямах представа, че той има такъв чудесен син.
Асакава едва сдържа смеха си, като чу Рюджи да нарича мъж с десет години по-възрастен от него „чудесен син“.
Тецуаки Миура ги разведе набързо. След смъртта на професора някои негови студенти се бяха обединили, за да отворят къщата за посетители и да подредят насъбраните през годините научни материали. Колкото до самия Тецуаки, както сам беше казал, донякъде само осъждащо, не станал учен, както баща му е искал, но въпреки това бе построил гостилница до Залата и сега я управляваше.
— Ето как експлоатирам и земята, и репутацията на баща си. Както казвах, не съм достоен син.
Засмя се тъжно. Заведението му се посещаваше предимно от групи ученици, най-вече от кръжоци по физика и биология, но спомена и за една група, занимаваща се с пара-психологични изследвания. На кръжоците им дай само да ходят на екскурзии. Така Мемориалната зала играеше ролята на стръв за привличане на ученически групи.
— Между другото… — Рюджи стана и се опита да насочи разговора към главния въпрос.
— О, съжалявам. Сигурно съм ви отегчил, плямпайки толкова продължително. Кажете ми какво ви води насам?
Беше видно, че Тецуаки нямаше талант за учен. Беше обикновен търговец, който се нагаждаше спрямо ситуацията. Асакава можеше да познае, че Рюджи не изпитва голямо уважение към мъжа.
— Честно казано, търсим някого.
— Кого?
— Всъщност не знаем името. Затова сме тук.
— За съжаление не ви разбирам. — Изглеждаше затруднен, сякаш, за да накара гостите си да му дадат повече обяснения.
— Дори не можем да кажем дали този човек е жив, или вече е умрял. Ясно е само, че е притежавал сила, каквато обикновените хора не притежават.
Рюджи замълча, за да види реакцията на Тецуаки, който, изглежда, веднага разбра за какво става дума.
— Вероятно баща ви е най-големият колекционер в Япония на подобна информация. Беше ми казал, че чрез мрежа от връзки, които сам е създал, е направил списък на хора, които са притежавали паранормални сили. Каза, че пази информацията.
Лицето на мъжа се смръщи. Дано не го карат да прегледа всички тези архиви заради едно име.
— Да, разбира се, документите са запазени. Но са толкова много. А и повечето от хората са измамници.
Тецуаки пребледня пред мисълта да прегледа всички тях отново. На дузина студенти потрябваха няколко месеца, за да ги подредят. Следвайки желанието на починалия, бяха включили и неизяснените случаи, с което броят им още повече се увеличи.
— Не искаме да ви тормозим. С ваше разрешение, ние двамата сами ще ги проверим.
— Те са в архива горе. Може би най-напред ще искате да ги видите?
Тецуаки се изправи. Защото не знаят колко са, затова говорят така. Веднъж да видят всички тези рафтове, и ще се откажат. Заведе ги на втория етаж.
Архивът беше в стая с висок таван непосредствено до стълбата. Влязоха в стаята, за да се изправят пред две огромни библиотеки, всяка с по седем рафта. Всяка папка съдържаше материали за четиридесет случая. На пръв поглед изглеждаше, че са хиляди. Асакава не видя реакцията на Рюджи, самият той пребледня като платно. Ако губим време с това, може да си умрем в тази тъмна стая. Трябва да има друг начин!