В този момент Асакава видя думите „Изу Ошима“ в папката, която държеше.
— Хей! Намерих един! — изкрещя триумфално.
Рюджи се обърна изненадан и се вгледа в документа.
Мотомаки, Изу Ошима. Теруко Цучида, възраст 37. Датирана от 14 февруари 1960 година. Черно-бяла снимка, показваща бяла черта като светкавица върху черен фон. В описанието беше записано: Обектът изпрати това, описвайки изображение във формата на кръст. Няма следи от подмяна.
— Какво ще кажеш?
Асакава тръпнеше от вълнение, докато чакаше отговора на Рюджи.
— Възможно е. Запиши името и адреса за всеки случай.
Рюджи се обърна и продължи със собственото си търсене. Асакава беше доволен от скорошното откритие, но в същото време беше и недоволен от хладната реакция на приятеля си.
Минаха два часа. Не намериха друга жена от Изу Ошима. Повечето от попълненията бяха или от Токио, или от обкръжаващия го район Канто. Тецуаки се появи, предлагайки им чай. Подхвърли два-три саркастични коментара, преди да си тръгне. Ръцете им ставаха по-бавни и по-бавни, бяха минали два часа, а още не бяха свършили с една година.
Най-накрая Асакава успя да приключи 1960. Като посегна към 1961 година, погледна Рюджи. Той седеше със скръстени крака на пода, заровил поглед в една папка. Да не е заспал, идиотът? Протегна ръка, но тогава Рюджи издаде измъчен стон.
— Толкова съм гладен, че ще умра. Какво ще кажеш да отидеш да купиш нещо за ядене и чай улонг. О, и направи резервация за довечера в „Малък слънчев пансион“.
— И за какъв дявол?
— Това е гостилницата, която държи човекът.
— Знам това. Но защо да остана там с теб?
— Не искаш ли?
— Като за начало, нямаме време да се отпускаме в някакъв хотел.
— Дори и да успеем да я открием, няма как веднага да тръгнем към Изу Ошима. Днес никъде не можем да отидем. Не мислиш ли, че е по-добре да се наспим добре и да сме с пълни сили утре.
Асакава чувстваше неописуема неохота да прекара нощта с Рюджи в някаква странноприемница. Но нямаше алтернатива, така че се отказа и отиде да купи храна и да каже на Тецуаки Миура, че ще останат за през нощта. След това той и Рюджи се наядоха и изпиха чая улонг. Беше седем вечерта. Малка почивка.
Ръцете му бяха изморени, а раменете — схванати. Очите го боляха, свали си очилата. Сега държеше папките толкова близо, че можеше да ги оближе. Трябваше да се концентрира докрай, за да не пропусне нещо, и това го изтощаваше още повече. Девет часа. Тишината в архива беше разцепена от дивия крясък на Рюджи.
— Открих я най-после! Ето къде се е криела.
Асакава беше привлечен от документа. Седна до Рюджи и си сложи обратно очилата, за да го види. Пишеше:
Изу Ошима, Сашикиджи. Садако Ямамура. Възраст 10. Пликът беше датиран 29 август 1958 година Обектът прати това с бележка, описваща, че ще се появи собственото й име. Тя е автентична без съмнение. Беше прикрепена снимка с йероглифа яма, „планина“, в бяло, на черен фон. Асакава беше виждал този йероглиф някъде.
— Това… това е.
Гласът му трепереше. На касетата сцената с вулкана Михара беше директно последвана от появяването на йероглифа за „планина“, идентичен с този. Не само това, в десетата сцена старият телевизор показваше йероглифа сада. Името на жената беше Садако Ямамура.
— Какво мислиш? — попита Рюджи.
— Няма съмнение. Това е.
Най-накрая Асакава бе окрилен от надежда. Може би, може би ще изпреварят крайния срок, помисли си.
ГЛАВА 6
16 октомври, четвъртък
10,15 ч. Рюджи и Асакава се намираха на бърз пътнически кораб, който току-що беше напуснал пристанището на Атами. Нямаше редовен ферибот, който да свързва Ошима и главния остров, затова трябваше да оставят колата на паркинга до хотел „Атами Каракуен“. Асакава още стискаше ключа в лявата си ръка.
По разписание трябваше да стигнат Ошима след час. Духаше силен вятър и изглеждаше, че ще вали. Повечето от пътниците не бяха излезли на палубата, а се бяха сгушили по местата си. Асакава и Рюджи прекалено много бързаха, за да проверят това, преди да си купят билетите, но, изглежда, се задаваше тайфун. Вълните бяха големи и клатенето на кораба бе неприятно.
Отпивайки горещо кафе, Асакава още веднъж прехвърли в ума си всички събития, случили се досега. Не знаеше дали трябва да се поздравят за това, че стигнаха толкова далеч, или да се упрекват, че не са разбрали за Садако Ямамура и да тръгнат за остров Ошима по-рано. Всичко зависеше от това да се забележи, че черното перде, което примигва за момент върху образите на видеото, са клепачи, мигане. Образите не бяха записани от устройство, ами от човешкия сетивен апарат. Човекът е фокусирал своята енергия върху видеото в бунгало Б-4, докато то е записвало и така не е създал мислена снимка, а мислен филм. Това със сигурност свидетелстваше за паранормални сили с неизмерима мощ. Рюджи смяташе, че такъв човек ще се отличава в тълпата, беше тръгнал да го търси и беше намерил името му. Но не знаеха със сигурност, че Садако Ямамура беше извършителката, която търсеха. Тя все още беше само заподозряна. Отправиха се към Ошима, за да проверят съмненията си.