Морето беше бурно, корабът силно се люлееше. Асакава бе обзет от лошо предчувствие. Може би не беше толкова добра идеята да отидат на Ошима заедно. Ами ако тайфунът приклещи на острова и двамата? Кой щеше да спаси жена му и дъщеря му? Крайният срок настъпваше — 22,04 ч. вдругиден.
Асакава топлеше ръцете си с чашата кафе и се свиваше на мястото си.
— Знаеш ли, все още не мога да повярвам, че човек наистина е способен да направи нещо такова.
— Няма значение дали го вярваш или не, нали? — Рюджи отговори, без да сваля очи от картата на Ошима. — Както и да е, това е действителността право пред очите ти. Всъщност всичко, което виждаме, е една малка част от съзнателно променящ се феномен.
Рюджи свали картата върху коленете си.
— Нали знаеш за Големия взрив? Казват, че Вселената се е родила след изключителна експлозия преди 20 милиарда години. Математически мога да представя формата на Вселената от раждането й досега. Всичко е диференциални уравнения. Повечето феномени във вселената могат да се представят като диференциални уравнения. Като ги използваш, можеш да разбереш как е изглеждала Вселената преди сто милиона година, дори секунда или десета от секундата след този взрив. Но. Но. Няма значение колко назад се връщаме, както и да се опитваме да си я представим, просто не можем да разберем какво е било състоянието в самия момент на експлозията. Има и друго нещо. Какъв ще бъде краят на нашата Вселена? Ето, не знаем началото, не знаем и края. Знаем само това, което е помежду тях. Това, приятелю, е животът.
Рюджи го изръга с лакът.
— Може и да си прав. От снимка добивам известна представа как съм изглеждал на три години, или като новороден.
— Ето, виждаш ли? Но какво е преди раждането, какво е след смъртта — това са неща, които просто не знаем.
— След смъртта? Като умреш, настъпва краят, просто изчезваш. И това е, нали?
— Ами, умирал ли си някога?
— Не, не съм — Асакава поклати глава с абсолютна увереност.
— Е, тогава не знаеш, нали? Не знаеш къде се озоваваш след смъртта.
— Смяташ, че има такива неща като духове?
— Виж, казвам, само че не знам. Но когато говориш за зараждането на живота, мисля, че нещата стават по-лесни, ако приемеш за факт, че душата съществува. Нищо от бръщолевенията на днешните молекулярни биолози не звучи реално. Какво всъщност казват? Вземи стотни от двайсетина различни аминокиселини, сложи ги в една купа, смеси ги, добави малко електрическа енергия, и voila — протеин, тухлата на живота. И наистина искат да го повярваме? Може, също и да ни кажат, че всички сме деца на Бога — това поне е по-лесно за преглъщане. Това, което мисля аз, е, че по време на раждане участва съвсем различна енергия като че ли има специална движеща сила.
Рюджи, изглежда, се доближаваше до разбиранията на Асакава, но внезапно смени темата.
— Между другото, не можех да не забележа, че беше впечатлен от посланието на професора в музея. Нещо интересно?
При тези думи Асакава си спомни, че там беше започнал да чете нещо. Мислите притежават енергия и тази енергия…
— Май пишеше, че мислите били енергия.
— Друго?
— Нямах време да го прочета до края.
— Хе-хе, лошо. Тъкмо си стигнал до хубавата част. Професорът наистина можеше да ме разсмее с начина, по който с цялата си сериозност казваше неща, които на нормалния човек му се струват невероятни. Старецът твърдеше, че идеите са форма на живот със собствена енергия.
— Моля? Искаш да кажеш, че мислите в главите ни могат да се превърнат в живи същества?
— Горе-долу, да.
— Е, това е твърде радикално предположение.
— Прав си, но подобни идеи е имало още преди Христа. Според мен на това може да се гледа като на различна теория за живота.
Изведнъж Рюджи сякаш изгуби интерес към разговора и пак се съсредоточи върху картата.
Асакава разбираше за какво говори Рюджи, поне по-голямата част, но не всичко му допадаше. Може и да не можем да обясним по научен начин с какво се сблъскваме. Но то е истинско и защото е истинско, трябва да го разглеждаме като реален феномен и да се отнесем към него като такъв, дори и да не разбираме причината или резултата. Това, върху което сега трябва да се съсредоточим, е да разгадаем загадката на заклинанието и да спасим себе си, а не да разгадаем всички тайни на свръхестественото. Рюджи наистина имаше интересни идеи. Но на Асакава му трябваха точни отговори.