Колкото по-навътре влизаха в морето, толкова по-лошо ставаше клатенето на кораба. Асакава се опасяваше, че ще хване морска болест. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно ставаше неприятното чувство в гърдите. Рюджи, който вече задремваше, изведнъж вдигна глава и погледна през прозореца. От морето връхлитаха тъмни сиви вълни, а в далечината се виждаше неясното очертание на остров.
— Знаеш ли, Асакава, нещо ме притеснява.
— Какво?
— Четиримата младежи, отседнали в бунгалото. Защо не са се опитали сами да изпълнят заклинанието?
Пак същото.
— Не е ли очевидно? Не са повярвали на касетата.
— И аз така мислех. Това обяснява защо са си направили шега и са изтрили заклинанието. Но си спомних един излет с лекоатлетическия отбор на гимназията. Посред нощ Сайто нахлува в стаята. Помниш Сайто, нали? Не беше с всичкия си. Бяхме 12 души в отбора и всички спяхме в една стая. Този идиот влиза, тичайки, в стаята, зъбите му тракат и крещи: „Видях призрак!“ Отворил вратата на банята и видял едно малко момиченце, свито зад кофата за боклук — то плачело. Как мислиш, че реагирахме всички ние?
— Предполагам, че половината са повярвали, а другите са се изсмели.
Рюджи поклати глава.
— Така щеше да е във филм на ужасите. Първоначално никой не вярва, но постепенно, един по един, чудовището ги излавя, нали? Но в реалния живот не е така. Всеки един, без изключение, повярва. Всичките единадесет. И не защото бяха страхливци. Можеш да опиташ върху каква да е група хора и ще получиш същия резултат. У нас е заложено дълбоко чувство за страх по инстинкт.
— Искаш да кажеш, че е странно, дето и четиримата да не са повярвали на касетката.
Докато слушаше разказа на Рюджи, Асакава си припомни лицето на дъщеричката си, когато видя маската на демона. Спомни си и колко озадачен беше — откъде тя знае, че маската е страшна?
— Х-м. Сцените на касетата не разказват история и не са чак толкова страшни за гледане. Мисля, че може и да не се възприемат на сериозно. Но четиримата не са ли били поне притеснени? Ако ти кажат, че като изпълниш едно заклинание, ще запазиш живота си, дори и да не вярваш, няма ли поне да опиташ? Смятам, че поне един от тях би трябвало да си направи труда. Така де, тя или той се е правел на велик пред останалите, но би могъл да изпълни заклинанието тайно след завръщането в Токио.
Лошото усещане на Асакава се засилваше. И той се бе питал същото. Ами ако заклинанието се окаже нещо неизпълнимо?
— Може би е нещо, което не са били в състояние да изпълнят, и така са убедили себе си, че все едно не вярват…
Асакава се досети за един пример. Ами ако жена, която е била убита, е оставила съобщение в света на живите с желание някой да отмъсти за нея, за да почива в мир?
— Хе-хе. Знам какво си мислиш. Какво ще правиш, ако се окаже така?
Асакава се запита: ако заклинанието включва заповед да убие някого, щеше ли да го направи? Можеше ли да убие един напълно непознат, за да запази собствения си живот? Но това, което го тревожеше повече, бе — ако се стигне до това, кой ще изпълни заклинанието? Яростно разтърси глава. Престани да мислиш за такива глупости. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да се моли желанието на тази Садако Ямамура да бъде нещо, което всеки може да стори.
Очертанията на острова ставаха все по-ясни; пристанът на Мотомаки бавно се приближаваше.
— Ей, Рюджи. Имам една молба към теб — каза Асакава развълнувано.
— Каква?
— Ако не успея навреме… така де…
Асакава не можеше да се накара да изрече думата „умра“.
— Ако разбереш заклинанието на следващия ден, можеш ли… Е, жена ми и дъщеря ми.
Рюджи го прекъсна:
— Разбира се. Остави на мен. Аз ще съм отговорен за спасяването на женичката и бебока.
Асакава извади една от визитните си картички и написа върху гърба й телефонен номер.
— Ще ги изпратя при родителите й. Ще ти дам това сега, за да не забравя по-късно.
Рюджи прибра картичката в джоба си, без дори да я погледне.
Точно тогава съобщиха, че корабът е влязъл в дока на Мотомаки на остров Ошима. Асакава възнамеряваше да се обади, като слязат на брега, и да убеди жена си за известно време да се прибере при родителите си. Не знаеше кога ще се върне в Токио. Кой всъщност знаеше? Времето му можеше да изтече още тук, на Ошима. Не можеше да понесе мисълта за семейството си само и ужасено в малкия им апартамент. Докато се спускаха по мостчето на кораба, Рюджи попита: