— Опитай.
— Тези изображения не са записани с видеокамера — Асакава изчака известно време, докато смисълът на думите му проникне в мозъка на Йошино. — Тези изображения са неща, които Садако е видяла с очите си и си е представяла мислено — фрагменти, представени един след друг без общ контекст.
— Какво…? — Йошино за миг изгуби дар слово.
— Ето. Казах ти, че няма да ми повярваш.
— Искаш да кажеш, че те са като медиумни снимки?
— Този израз не разкрива феномена и в най-малка степен. Тя е предизвикала тези изображения да се появят по телевизията. Тя проектира движещи се картини върху телевизор.
— Коя е тогава продуцентската й фирма? — Йошино се засмя на шегата си. Асакава не се ядоса. Разбираше защо Йошино се шегува. Той мълчаливо изслуша безгрижния смях на своя приятел.
21,40 ч. Докато се изкачваше по стълбите на спирка Йотсуа Санкоме по метролинията Марунучи, силният вятър щеше да издуха шапката на Йошино и той се принуди да я държи на главата си с две ръце. Огледа се за сградата на пожарната, която трябваше да му служи като отправна точка. Беше точно на ъгъла. След минута беше там.
На тротоара стоеше табела, на която пишеше: „Театрална трупа «Извисяване»“. Точно до нея започваха стълби, водещи към мазе, от дълбините на което се извисяваха гласовете на млади мъже и жени, смесица от песни и стихове. Сигурно предстоеше представление и възнамеряваха да репетират, докато не спре метрото. Не бе нужно да е театрален репортер, за да се досети. През по-голямата част от времето си проучваше криминални истории. Трябваше да признае, че се чувстваше малко странно, посещавайки репетиционната на театрална трупа.
Стълбите към мазето бяха направени от стомана и всяка стъпка кънтеше. Ако хората, основали театралната трупа, не си спомняха нищо за Садако Ямамура, нишката щеше да се прекъсне и животът на този медиум, на който се уповаваха всичките им надежди, щеше да потъне обратно в дълбините на миналото. Театралната трупа „Извисяване“ е била основана през 1957 г., а Садако е постъпила през 1965. Бяха останали само четирима от основателите на трупата, включително и мъж на име Учимура, постановчик и режисьор, говорител на трупата. Йошино подаде визитката си на двайсет и няколко годишен студент и помоли да извика Учимура.
— Имате посетител от „Дейли Нюс“, господине. — С плътен актьорски глас студентът се обърна към директора, който седеше до стената и наблюдаваше играещите. Учимура се обърна изненадан. Убеден, че посетителят му е журналист, Учимура приближи Йошино с широка усмивка. Театралните компании общуват с пресата особено любезно.
Дори и най-малката дописка в културните страници на един вестник води до увеличение в продажбата на билети. Учимура предположи, че репортерът идва да наблюдава репетициите, тъй като до премиерата оставаше само една седмица. „Дейли Нюс“ никога не му бяха обръщали особено внимание преди и Учимура пусна в действие своя чар, решен да се възползва възможно най-добре от ситуацията. Но в момента, в който разбра причината за посещението на Йошино, внезапно изгуби интерес. Изведнъж се оказа много зает. Огледа се, докато не забеляза един дребничък актьор на около 50 години, седнал на един стол.
— Ела тук, Шин — извика към човека. Нещо в познатия тембър, като се обърна към актьора на средна възраст, или може би самият женствен глас в комбинация с несъразмерно дълги ръце и крака неприятно поразиха Йошино. Този тип е различен, помисли си той.
— Шин, сладурче, нямаш излизане чак до второ действие. Бъди така добър и поговори с този човек за Садако Ямамура. Помниш онова страховито момиче, нали?
Йошино беше чувал и преди гласа на Шин — дублираше западни филми на японски по телевизията. Шин Арима беше по-известен с гласа си, отколкото с изявите си на сцената. Той беше един от малкото останали първи членове на трупата.
— Садако Ямамура? — Арима се почеса по оплешивяващата глава, докато се опитваше да върне спомени отпреди четвърт век. — О, тази Садако Ямамура — сбръчка лице. Явно тази жена беше оставила дълбоко впечатление у него.
— Спомняш си? Е, аз имам репетиция, затова ти го заведи в кабинета ми.
Учимура леко се поклони и се върна при събралите се актьори. Когато се върна на мястото си, той пак се бе превърнал във всевластния режисьор.
Отваряйки една врата с табелка „Президент“, Арима посочи към кожено канапе и каза:
— Заповядайте, седнете.
Ако това е кабинет на президент, значи трупата е организирана като фирма; Без съмнение режисьорът беше и изпълнителен директор.
— Та какво ви води насам в такава буря? — Лицето на Арима беше потно и зачервено от репетицията, но в очите му се четеше дружелюбна усмивка. Режисьорът прилича на човек, който винаги преценява другия, докато Арима отговаря искрено на всички въпроси, които му се задават, без да крие нищо. Дали едно интервю е лесно или мъчително, зависи от човека насреща.