— Шигемори?
— Той беше истинският създател на компанията. Учимура всъщност е вторият ни началник.
— А-ха. А как реагира г-н Шигемори на вашия разказ?
— Играеше ма-джонг в момента, но беше очарован. Имаше слабост към жените и, изглежда, от известно време й бе хвърлил око, мислейки да я направи своя. Онази вечер, след като беше изпил няколко питиета, започна да говори щуротии като: довечера ще нахлуя в апартамента на Садако. Не знаехме какво да правим. Бяха бръщолевенията на пиян — не можехме да го приемем сериозно, но и не можехме да се съгласим с това. След известно време всички си тръгнахме и Шигемори остана сам. В края на краищата, не разбрахме дали наистина бе отишъл в апартамента на Садако тази нощ. На следващия ден, когато Шигемори дойде в репетиционната, изглеждаше напълно променен. Беше тих и пребледнял, седеше на стола си, без да обели и дума. После умря, просто ей така, все едно заспа. Сепнат, Йошино вдигна глава.
— Каква беше причината за смъртта?
— Парализа на сърцето. Сега май го наричат внезапен отказ на сърцето. Много се натоварваше преди премиерата, според мен — просто прекали.
— Значи никой не знае какво е станало между Садако и Шигемори.
Йошино натърти на въпроса и Арима кимна утвърдително. Нищо чудно, че е оставила толкова силно впечатление, помисли си Йошино.
— Какво стана с нея след това?
— Напусна. Беше с нас само за година или две.
— Какво прави, след като напусна?
— Съжалявам, не мога да ви помогна.
— Какво правят повечето хора, след като напуснат трупата?
— Хората, които са наистина отдадени, постъпват в друга трупа.
— Мислите ли, че Садако Ямамура е направила така?
— Тя беше умно момиче. Актьорските й заложби не бяха лоши. Но имаше сериозни личностни дефекти. А в този занаят на първо място са личните взаимоотношения. Не мисля, че тази работа й подхождаше.
— Значи казвате, че има вероятност да е напуснала театралната сцена завинаги?
— Наистина не мога да кажа.
— Няма ли някой, който да знае какво е станало с нея?
— Може би някой от другите студенти, които са били тук по това време.
— Имате ли имената и адресите на някои?
— Изчакайте за момент.
Арима стана и отиде до рафтовете, вградени в стената. От единия до другия им край бяха наредени подвързани папки. Той свали една. Тя съдържаше фотоалбумите на кандидатите за приемния изпит.
— С нея са кандидатствали осем души, които са постъпили през 1965 година.
Развя албумите им във въздуха.
— Може ли да погледна?
— Да, разбира се.
Всеки албум съдържаше две снимки — в анфас и в цял ръст. Опитвайки се да запази самообладание, Йошино извади снимките на Садако Ямамура. Погледна ги.
— Не казахте ли преди малко, че била „зловеща“? — Йошино беше объркан. Имаше прекалено голяма разлика между тази Садако, която си бе представил по описанието на Арима, и тази, която беше на снимките. — Зловеща? Сигурно се шегувате. През живота си не съм виждал по-красиво лице.
Йошино се учуди на себе си защо я нарече красиво лице вместо красиво момиче. Определено чертите на лицето й бяха напълно правилни. Но им липсваше определена женска закръгленост. От снимката в цял ръст обаче трябваше да признае, че нежните глезени и талия бяха изключително женствени. Тя беше прекрасна, но въпреки това след 25 години казваха за нея „зловеща“ и „това страховито момиче“. А трябваше да я помнят като „тази изключително красива млада жена“.
Любопитството на Йошино беше възбудено от злокобността, която взимаше връх над очевидната красота на лицето й.
ГЛАВА 9
17 октомври, сряда
Застанал на кръстовището на „Омотесандо“ и „Аояма-дори“, Йошино още веднъж извади тефтерчето си. 6–1 Минами Аояма, квартири „Сугияма“. Това е адресът на Садако от преди 25 години. Адресът го тревожеше. Вървеше по „Омотесандо“, докато улицата не зави. Със сигурност 6–1 беше блокът срещу музей „Незу“, в един от по-луксозните квартали на града. Както и очакваше, сега тук на мястото на евтините квартири „Сугияма“ бяха построени внушителни червени блокове.
О, кого будалкаш всъщност? Как ще проследиш следите на тази жена отпреди 25 години?
Единствената друга следа бяха младежите, постъпили в трупата същата година. От седемте беше успял да намери информация само за четирима. Ако никой от тях не знае местонахождението на Садако, следата щеше да е студена. А Йошино предчувстваше точно това. Погледна часовника си: 11 сутринта. Бързо влезе в един магазин, за да изпрати факс до редакцията на Изу Ошима. Поне можеше да каже на Асакава какво е открил до момента.