Вятърът духаше силно и шумно. Нямаше смисъл от чадър. Асакава и Рюджи сведоха рамене и изтичаха до един бар пред пристанището.
— Бира?
Без да изчака отговора, Рюджи се обърна към сервитьорката и каза:
— Две бири.
— Рюджи, да се върнем на разговора ни от преди малко. Какво мислиш са кадрите от видеото все пак?
— Не знам.
Рюджи съсредоточено поглъщаше корейския специалитет, затова отговори кратко. Асакава бодна една наденичка с вилицата си и отпи глътка бира. През прозореца се виждаше кеят. Нямаше никой на гишето за билети за фериботната линия Тоаки Кисен. Беше тихо. Без съмнение всички туристи, залостени на острова, седяха в хотелските си стаи или квартирите си и гледаха притеснено към същото това тъмно море.
Рюджи надигна глава.
— Сигурно си чувал какво разказват хората за това, че в мига преди да умреш виждаш живота си като на лента, нали?
Асакава обърна поглед към морето.
— Сцените, които са ти направили най-силно впечатление през живота, се повтарят пред очите ти, нещо като ретроспекция.
Асакава беше прочел една книга, в която авторът обясняваше за преживяване от този тип. Карал колата си по път в планината, когато загубил контрол над управлението, забивайки се в дълбоко дефиле. В течение на секундата полет във въздуха осъзнал, че ще умре. В момента на осъзнаването различни събития от живота проблеснали пред очите му толкова ясно, че можел да види и най-малката подробност. В края, по чудо, той оцелял, но преживяването се запечатало ярко в паметта му.
— Да не би да намекваш, че… Това ли е всъщност? — попита Асакава.
Рюджи вдигна ръка и махна на сервитьорката да му донесе още една бира.
— Казвам само, че тази касета ми напомня точно това. Всяка една от тези сцени изобразява момент на изключително психическо или емоционално състояние у Садако. Не е трудно да се досетиш, че това са картини, оставили най-дълбоко впечатление у нея, нали?
— Разбирам. Но това не означава ли…
— Точно така. Има голяма вероятност да е точно това. Значи Садако Ямамура не е вече на този свят? Умряла е и картините, които са прелетели през ума й в мига на смъртта, са придобили тази форма и са останали в света на живите, така ли?
— А защо е умряла? Има и още нещо — каква е връзката с човека от последната сцена на видеото?
— Казах ти да престанеш да ми задаваш толкова много въпроси. Аз също не разбирам голяма част от всичко това.
Асакава не изглеждаше убеден.
— Опитай се да използваш главата си поне веднъж. Прекалено много се осланяш на други хора. Ами какво ще стане, ако нещо ми се случи и трябва сам да разбереш какво е заклинанието?
Това едва ли щеше да се случи. Асакава можеше да умре и Рюджи да разгадае заклинанието сам, но обратното никога нямаше да стане. Поне в това Асакава беше сигурен.
Върнаха се в „редакцията“, където ги чакаше Хаятсу.
— Търсеше ви човек на име Йошино. Каза, че ще звънне отново след десет минути.
Асакава седна пред телефона, молеше се за добри новини. Телефонът иззвъня. Беше Йошино.
— Опитвах се да ти се обадя. Къде беше? — с нотка на укор попита той.
— Извинявай. Излязохме, за да хапнем малко.
— Добре. А получи ли факса ми?
Тонът на Йошино се промени. Сега гласът му звучеше по-меко. Асакава усети, че ще му съобщи нещо лошо.
— Да, благодаря. Беше от голяма полза. — Асакава прехвърли слушалката от лявата в дясната си ръка. — Е, разбра ли какво се е случило със Садако след това? — Асакава попита ентусиазирано.
Имаше малка пауза, преди Йошино да отговори.
— Не, стигнах до задънена улица.
В момента, в който чу това, лицето на Асакава се сбръчка, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Рюджи гледаше и сякаш му бе забавно да наблюдава как изражението на човек за един миг се преобразява. После се тръсна на пода с лице към градината и изпъна краката си.
— Как така — задънена улица? — Асакава повиши тон.
— Успях да открия само четирима от студентите, които са постъпили в трупата заедно със Садако. Обадих им се, но никой не знаеше нищо. Всички са на средна възраст сега. Потвърдиха само, че малко след смъртта на Шигемори — директора на компанията, не са я виждали. Няма повече информация, която може да се изрови за Садако Ямамура.