— Глупости. Не може това да с всичко.
— Е, как е положението при теб?
— Как е при мен ли? Ще ти кажа. По всяка вероятност ще умра утре в десет. И не само аз — жена ми и детето ми ще умрат в неделя в единайсет сутринта. Ето така изглежда.
Рюджи извика иззад гърба му:
— Ей, не ме забравяй. Караш ме да се чувствам зле.
Асакава не му обърна внимание и продължи:
— Трябва да има и други неща, които да проучиш. Може би има още някой освен студентите, който да знае какво е станало със Садако. Чуй ме, животът на семейството ми зависи от това.
— Е, не е задължително.
— За какво говориш?
— Може би все още ще си жив и след като мине крайният срок.
— Не ми вярваш. Разбирам. — Асакава усети как целият свят почернява пред очите му.
— Ами… Така де, как да вярвам стопроцентово на история като тази?
— Виж, Йошино.
Какво да му каже. Как да го убеди.
— И аз вярвам наполовина. Глупаво е. Заклинание? Хайде стига, бе! Но, виждаш ли, ако има шанс дори само едно на шест всичко да е вярно… Като руска рулетка. Имаш револвер само с един патрон в него и знаеш, че възможността е едно на шест да дръпнеш спусъка и да умреш. Но ще дръпнеш ли спусъка? Ще рискуваш ли живота на семейството си при такъв шанс? Няма. Ще махнеш цевта от слепоочието си и ако можеш, ще хвърлиш проклетия пистолет в океана. Нали? Това е нормално.
Асакава замлъкна. Зад гърба му Рюджи извика:
— Ние сме идиоти! И двамата сме идиоти!
— Млъкни! — кресна Асакава и прикри слушалката с длан.
— Нещо не е наред ли? — Йошино снижи гласа си.
— Не, няма нищо. Чуй, Йошино, умолявам те. Ти си единственият човек, на когото мога да разчитам.
Изведнъж Рюджи сграбчи Асакава за ръката. Ядосан, Асакава се извъртя и видя, че Рюджи е сериозен.
— Ние сме идиоти. Ти и аз, и двамата тръгнахме по грешен път — промълви той тихо.
— Можеш ли да изчакаш малко? — Асакава отмести слушалката надолу и се обърна към Рюджи: — За какво говориш?
— Толкова е просто. Защо не се сетихме по-рано? Няма смисъл да проследяваме дирите на Садако хронологически. Защо не тръгнем отзад напред? Защо точно бунгало Б-4? Защо е трябвало да бъде в бунгала „Вила Лог“? Защо е трябвало да бъде Южен Хаконе, „Пасифик Ленд“?
Изражението на Асакава се измени в мига, щом осъзна. Тогава с много по-спокоен тон проговори в слушалката.
— Йошино?
Той все така чакаше на другия край на линията.
— Йошино, остави засега следата от театралната компания. Има друго, което искам спешно да провериш. Изникна току-що. Вече съм ти говорил за Южен Хаконе, „Пасифик Ленд“.
— Да. Това е ваканционно селище, нали?
— Точно така. Доколкото си спомням, преди десет години първо са построили игрище за голф, след което постепенно са го развивали, докато се превърне в курорта, какъвто е сега. Слушай, искам да провериш какво е имало на това място преди „Пасифик Ленд“.
Чуваше звука на писец върху хартия.
— Как какво е имало. Нищо, предполагам, освен горски ливади.
— Може би си прав. Но може и да грешиш. Рюджи дръпна Асакава за ръката.
— И план. Ако е имало нещо на това място, кажи на господина, с който разговаряш, да намери карта на разположението на сградите и парцелите.
Асакава предаде молбата на Йошино и затвори телефона. Беше го помолил да намери каквото и да е, което може да послужи за следа.
Наистина — всеки е малко екстрасенс.
ГЛАВА 10
18 октомври, четвъртък
Вятърът беше по-силен и ниски бели облаци бързо се движеха по иначе чистото небе. Тайфун № 21 премина миналата нощ, засягайки съвсем леко полуостров Босо на изток от Ошима преди да се разсее навътре в океана. След себе си остави ослепително синьо море. Въпреки спокойното есенно време Асакава стоеше на палубата на кораба, чувствайки се като осъден в очакване на екзекуцията си. Вдигайки поглед нагоре, можеше да види леките очертания на платото на Изу Ошима в далечината. Днес най-накрая щеше да застане очи в очи с поставения му краен срок. Сега беше десет сутринта; след дванайсет часа той щеше да настъпи. Беше изминала една седмица, откакто гледа видеото в бунгало Б-4. Но сякаш бе изминал цял век. Разбира се, че му се струваше отдавна: за една седмица беше изпитал толкова ужас, колкото повечето хора не изпитват за цял живот.
Асакава не беше сигурен как точно оставането му на Ошима през цялата сряда щеше да му навреди. По телефона се бе разгорещил и обвинил приятеля си Йошино, че се мотае, но сега, като помислеше на спокойствие, беше изключително благодарен на колегата си, задето направи толкова много за него. Ако се бе лутал сам в търсене на следи, сигурно щеше да се изтощи психически и да пропусне нещо важно или би стигнал до задънена улица.