Така е добре. Тайфунът е на наша страна. Ако не мислеше по този начин, нямаше да успее. Асакава се подготвяше мислено за момента на смъртта си и нямаше да е погълнат от съжаление за неща, които е или не е направил.
Последната следа се съдържаше в трите страници факс, който държеше. Йошино бе изгубил половин ден, докато намери и изпрати информацията. Преди „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, да бъде построен, на тази земя е стояла странна донякъде сграда. Странна в настоящето — по онова време съоръжения като това са били напълно в реда на нещата. Заведение за лечение на туберкулоза — санаториум.
Днес малко хора живеят със страх от тази болест, но който е чел разкази отпреди войната, не може да не се е сблъскал с това. Именно туберкулозният вирус е накарал Томас Ман да напише „Вълшебната планина“, той е и причината Мотоджиро Каджии да пее с кристален глас до своята смърт. Така или иначе, откритието на стрептомицина през 1944 г., а после и на хидразида през 1950 отне на болестта литературния й пиедестал, принизявайки статута й до обикновено заболяване. През 20-те и 30-те години 200 000 души са умрели от болестта, но след това жертвите са намалели драстично. Все пак бацилът не е изчезнал. Дори сега той убива по около пет хиляди души на година.
През годините, когато туберкулозата се е ширела, чистият въздух в съчетание с тихо, спокойно местенце били смятани за най-важни при лечението й. Затова санаториумите били строени в планината. Напредването на науката обаче довело до спад в броя на пациентите и тези заведения трябвало да разширят предлаганите услуги. С други думи, наложило се да започнат да лекуват вътрешни болести, дори да извършват операции, иначе не можели да оцелеят. В средата на 60-те на санаториума в Южен Хаконе се случило същото. Но там ситуацията била още по-критична заради отдалечеността му от града. Било прекалено трудно да се стигне до него. Заболелите от туберкулоза пациенти така и не били изписвани, затова достъпността му дотогава не била от голямо значение. Но се оказала фатална за осъществяването на идеята санаториумът да се превърне в клиника. През 1972 г. санаториумът бил закрит.
Хората от „Пасифик Ризортс“ търсели подходящо място за строеж на игрище за голф и вили за отдих. През 1975 фирмата купила планинския участък, включително санаториума, и незабавно започнала да строи своя комплекс. По-късно построили бунгала за отдаване под наем, хотел, басейн, спортен клуб и тенис кортове — целия набор от съоръжения. И така през април тази година, преди шест месеца, довършили бунгалата „Вила Лог“.
— Какво представлява мястото?
Рюджи, който трябваше да е на палубата, неочаквано се оказа на седалката до Асакава.
— А?
— „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, разбира се. Точно така. Той никога не е стъпвал там.
— Вечер гледката е много хубава.
Асакава си спомни странната безжизнена обстановка, глухото ехо от тенис топките под оранжевите светлини… Откъде тази атмосфера? Чудя се колко ли хора са умрели там, докато е имало санаториум. Асакава размишляваше над това, припомняйки си красивите вечерни светлини на Нумазу и Мишима, които се разпростираха под краката му.
Асакава пусна първата страница от факса на пода и разгърна другите две в скута си. Втората съдържаше проста графика на разположението на парцелите на санаториума; третата изобразяваше съоръжението в днешни дни — елегантна триетажна сграда, в която се помещаваха рецепцията и ресторантът. Сградата, където Асакава беше влязъл да попита за пътя към ваканционното селище. Той разглеждаше ту едната, ту другата схема. Преходът от трийсет години беше отпечатан на тези две страници. Ако главният път не си беше на същото място, нямаше да разбере кое от едната карта съответстваше на другата. Мислено реконструирайки местността, той се опитваше да разбере какво е имало на мястото на бунгалата. Не можеше да бъде абсолютно сигурен, но като поставеше единия лист върху другия, му се струваше, че там не е имало нищо. Само гъста гора, покриваща част от долината.
Върна се на първата страница. Тя съдържаше още едно важно сведение освен преобразуването на санаториума в курортен комплекс. Джотаро Нагао, на 57 години. Общо практикуващ лекар и педиатър с частен кабинет в Атами. Пет години — от 1962 до 1967 — е работил в Южен Хаконе. Бил е млад, току-що завършил следването си. От лекарите там по онова време единствените останали живи бяха той и Йозо Танака, вече пенсионер, живеещ с дъщеря си и мъжа й в Нагасаки. Всички други, включително и шефът на заведението, бяха мъртви. Затова д-р Нагао беше единственият им шанс да разберат нещо повече за санаториума. Йозо Танака беше вече на 80 години, а и Нагасаки беше твърде далеч, за да могат да го посетят.