В днешни дни дори не можем да си представим ужаса, който е предизвиквала едрата шарка, когато се е ширила по света, взимайки толкова много жертви. Такива мъчения е предизвиквала, че породила огромен брой религиозни вярвания и суеверия в Япония, както и другаде по света. Хората вярвали в боговете на болестите, имало е Бог на Едрата шарка, донесъл тази болест, макар че е трябвало да го нарекат дявол. А могат ли хората да изтребят един бог?
Във въпроса на Рюджи прозираше съмнение.
Асакава не го слушаше. Само частица от съзнанието му се питаше какво изобщо дърдори тоя тип. Бе се съсредоточил да не направи грешен завой. Всеки нерв в тялото му бе настроен да открие клиниката на д-р Нагао възможно най-бързо.
ГЛАВА 11
На алеята пред спирка Киномия имаше малка едноетажна къща с табелка, на която пишеше: Клиника Нагао — Вътрешни болести и педиатрия. Асакава и Рюджи стояха пред вратата известно време. Ако не успееха да изтръгнат някаква информация от доктора, щеше да последва „съжалявам, времето ви изтече“. Нямаха повече възможности да търсят нови улики. Какво всъщност можеха да научат от него? Да си спомни нещо за Садако Ямамура отпреди 30 години беше прекалено оптимистично. Нямаха информация, която да подскаже, че тя е имала някаква връзка със санаториума в Южен Хаконе. Всички колеги на Нагао, освен Йозо Танака, бяха умрели от старост. Можеха да се поразтърсят за имената на някои от сестрите, но за това беше вече късно.
Асакава погледна часовника си. 11,30. Оставаха му малко повече от десет часа, а ето го — двоуми се дали да отвори вратата.
— Какво чакаш? Влизай.
Рюджи го побутна. Можеше да разбере защо Асакава се колебае, въпреки че толкова беше бързал да дойде тук. От страх. Без съмнение се страхуваше да види как последната му надежда се изпарява, последният му шанс за оцеляване изчезва. Рюджи мина пред него и отвори вратата.
Канапе, достатъчно голямо, за да седнат трима души, стоеше до едната стена на малката чакалня. За щастие нямаше чакащи пациенти. Рюджи се наведе пред малкото прозорче на рецепцията и се обърна към дебелата сестра на средна възраст зад него.
— Извинете. Бихме искали да видим доктора.
Без да вдигне очи от списанието си, сестрата лениво отговори:
— Искате ли да си запишете час?
— Не, не искаме. Искаме да го попитаме за нещо.
Тя затвори списанието, погледна нагоре и си сложи очилата.
— Мога ли да попитам за какво се отнася?
— Както казах, искаме да му зададем няколко въпроса.
Изнервен, Асакава се подаде иззад рамото на Рюджи и попита:
— Докторът тук ли е?
Сестрата докосна с двете си ръце рамките на очилата си и огледа двамата пред нея.
— За какво става дума? — попита надменно.
И Рюджи, и Асакава се изправиха. Рюджи каза достатъчно високо, за да го чуят:
— Със сестра като нея нищо чудно, че няма пациенти.
— Моля? — каза тя.
Асакава наведе глава, нямаше полза да се изнервят. Но в следващия момент вратата на кабинета се отвори и се появи Нагао, облечен в бял халат.
Въпреки че беше абсолютно оплешивял, Нагао изглеждаше доста по-млад от 57-годишен. Той изсумтя и отправи подозрителен поглед към двамата на прага му.
Асакава и Рюджи се обърнаха едновременно по посока на гласа и когато видяха доктора, и двамата ахнаха.
А ние се питахме дали ще може да ни каже нещо за Садако! Без майтап. Като че електрически заряд мина през главата на Асакава — спомни си последната сцена от касетката. Потното пулсиращо лице на мъжа, зачервените очи. Отворената рана на голото му рамо, от която течеше кръв в очите на наблюдателя, замъглявайки ги. Невероятен натиск в гърдите, убийствен поглед в очите на мъжа… Лицето бе същото, което виждаха сега: д-р Нагао. Беше остарял, но нямаше грешка.
Асакава и Рюджи се спогледаха. Тогава той посочи доктора с пръст и започна да се смее:
— Хе-хе-хе. Ето защо игрите са интересни. А-а-а, кой можеше да си помисли? Представяш ли си, да срещнем теб тук.
На Нагао явно не му харесваше как тези двама странни мъже го посрещнаха. Повиши глас: