— Кои сте вие?
Непоколебим, Рюджи отиде до него и го хвана за ревера. Докторът беше по-висок с няколко сантиметра. Рюджи хвана здраво ръцете му, издърпа ги и се наведе, за да му прошепне в ухото:
— Е, приятел, какво си направил на Садако Ямамура в санаториума в Южен Хаконе преди 30 години?
Няколко секунди потрябваха на Нагао, за да проникнат думите в съзнанието му. Очите му зашариха, докато ровеше из спомените си. Връхлетяха го картини, от които така и не се бе отърсил. Коленете му омекнаха, сякаш всичките му сили го напуснаха. Точно преди да припадне, Рюджи го изправи до стената. Нагао бе шокиран не толкова от самите спомени, колкото от това, че мъжът пред него, който явно нямаше и трийсет години, знаеше за случилото се. Неописуем ужас прободе душата му.
— Докторе! — извика сестрата, г-ца Фуджияма.
— Мисля, че е време за обедна почивка — каза Рюджи, като направи знак с очи на Асакава. Той дръпна пердето над входа, за да не влизат пациенти.
— Докторе!
Сестрата не знаеше какво да направи. Тя просто чакаше Нагао да й даде указания. Той се посъвзе, чудейки се какво да предприеме. Преди всичко не искаше тази любопитна жена да разбере за случилото се. Проговори със спокоен тон:
— Сестра Фуджимура, можете да излезете в почивка. Вземете си нещо за ядене.
— Но, докторе…
— Правете, каквото ви казвам. Не се притеснявайте за мен.
Първо някакви си двама шепнат нещо в ухото на лекаря, а в следващия момент той едва не припада. Не знаеше какво да си мисли, затова не помръдна от мястото си. Накрая докторът кресна:
— Тръгвайте, веднага!
Тя практически излетя през вратата.
— А сега да чуем какво имате да кажете за себе си. Рюджи влезе в кабинета. Нагао го последва, подобно пациент, на когото току-що са съобщили, че има рак.
— Ще ви предупредя още отсега — не бива да ни лъжете. Аз и този човек тук знаем всичко — видели сме го със собствените си очи. — Рюджи посочи първо към Асакава, после към очите си.
— Какво по…?
Видели са? Храстите бяха прекалено гъсти. Нямаше никого наоколо. Освен всичко друго, тия двамата са твърде млади. Сигурно са били само на…
— Знам защо не можете да ни повярвате. Но и двамата познаваме лицето ви твърде добре. — Изведнъж тонът на Рюджи се промени. — Защо пък да не ви кажа за някой от отличителните ви белези? Все още имате белег на дясното си рамо, нали?
Очите на Нагао се разшириха от изумление, а челюстта му затрепери. След многозначителна пауза Рюджи продължи:
— Така, а да ви кажа ли откъде имате този белег?
Той се наведе и изпъна врата си така, че устните му почти докоснаха рамото на Нагао.
— Садако Ямамура ви ухапа, нали?
Рюджи отвори уста и се направи, че захапва през бялата дреха. Треперенето на доктора се усили. Той направи отчаян опит да каже нещо, но езикът му не помръдваше. Не можеше да изрече и една дума.
— Надявам се, че ме разбирате. Няма да споменем на никого за това, което ще ни кажете. Искаме само да знаем какво се е случило със Садако.
Не че беше в състояние да разсъждава, но Нагао не виждаше смисъл в думите на Рюджи. Ако бяха видели всичко, защо им трябваше да чуват каквото и да било от неговите уста? Почакай, мисълта, че въобще са видели нещо, е невероятна. Просто не може да е така. Сигурно още не са били родени. Какво става тук? Какво си мислят, че са видели? Колкото повече се замисляше, толкова по-малко смисъл имаше, докато не почувства главата си сякаш ще експлодира.
— Хе-хе-хе — Рюджи се изкиска и погледна Асакава. Очите на човека говореха вместо него. Изплаши го и сам ще си каже. Всичко ще ни каже.
И наистина Нагао започна да говори. Сам се учуди как си спомня всичко толкова ясно. Докато говореше, всяка брънка от тялото му си припомни възбудата от онзи ден. Страстта, допирът, топлината, блестящата й кожа, жуженето на стършелите, съчетаните аромати на пот, трева и стария кладенец…
— Дори не знам какво го предизвика. Може би треската и главоболието замъглиха разума ми. Това бяха първите симптоми на едрата шарка — което означаваше, че вече бях минал през инкубационния период. Но не вярвам, че сам съм се заразил. За щастие, не заразих никого в санаториума. До ден днешен ме преследва мисълта какво щеше да стане, ако болните от туберкулоза ги беше нападнала и едра шарка. Денят беше горещ. Разглеждах томограмите на новоприет пациент и бях открил дупка в един от белите му дробове с размер на монета от една йена. Казах му да се подготви да остане при нас за една година и му дадох копие от епикризата, за да го прати на фирмата, в която работеше. Повече не можех да издържам — трябваше да изляза навън. Дори и чистият въздух не облекчи болките в главата ми. Спуснах се по каменните стълби до изолатора с надеждата да се скрия в сенчестата градина. Тогава забелязах жената. Беше се облегнала на един дънер със зареян поглед към света пред нея. Не беше от болните, а дъщеря на пациент, настанен много преди да дойда аз. Хеихачиро Икума се казваше, бивш доцент в университета „Тайдо“. Казваше се Садако Ямамура. Спомням си отлично: фамилията беше различна от тази на баща й. Около месец посещаваше санаториума често, но не стоеше много при баща си, нито пък разпитваше лекарите за състоянието му. Мислех, че идва, за да се наслаждава на планинската гледка. Седнах до нея, усмихнах й се, попитах я как е баща й. Но изглеждаше сякаш заболяването му въобще не я интересува. От друга страна си личеше, че е наясно — не му остава много време. Досещах се от начина, по който говореше. Знаеше точния ден, когато той ще умре, по-точно от всеки един доктор.