Садако все още беше втренчила поглед в мен. Сигурно аз бях първият човек извън семейството, който беше научил за тайната на тялото й. Ненужно е да казвам, че тя беше девствена до преди няколко минути. Трябваше й изпитание, за да реши дали ще продължи да живее като жена. Опитвах се да оправдая действията си. Тогава, изведнъж, в главата ми влетяха думи.
— Ще те убия.
Като осъзнах силната воля зад думите, разбрах, че телепатичното съобщение не е лъжа. Нямаше място дори за капка съмнение; тялото ми го възприе с голяма увереност. Щеше да ме убие, ако не го направя аз. Инстинктът ми за самосъхранение ми даде заповед. Качих се отново отгоре й, хванах я за нежния й врат и натиснах с всичка сила. За моя изненада, имаше по-малко съпротивление този път. Тя присви очи от удоволствие и отпусна тялото си, като че ли искаше да умре.
Не исках да проверя дали още диша. Вдигнах я и отидох до кладенеца. Мисля, че действията ми все още бяха извън моя контрол. Не я повдигнах с намерението да я хвърля, а no-скоро в момента, когато я вдигнах, кръглата черна уста на кладенеца ми каза да го направя. Чувствах се като че ли се движех не по своя воля. Имах някаква представа какво ще се случи. Можех да чуя гласа дълбоко в главата ми да казва, че всичко това е сън.
Кладенецът беше тъмен и оттам, където стоях, не можех да видя добре дъното. От мириса на пръст, който се носеше, предположих, че има малко вода. Пуснах я. Тялото на Садако се плъзна по стените, докато не цопна долу. Гледах натам, докато очите ми не свикнаха с тъмното, но все още не можех да видя свитото й тяло на дъното. Въпреки това още не можех да се отърва от чувството на тревога. Хвърлих камъни и пръст, за да скрия трупа й завинаги. Хвърлих шепи земя и пет или шест камъка с размерите на юмрук, докато вече нямах сили. Камъните удряха тялото й с тъп звук, стимулирайки въображението ми. Като си мислех за това болно красиво тяло, разкъсвано от камъните, не можех да го понеса. Знам, че звучи странно. От една страна, желаех унищожаването му, но, от друга, не исках да бъде обезобразено.
Когато Нагао свърши разказа си, Асакава му подаде карта на „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе.
— Къде на тази карта се намира кладенецът? — попита той бързо.
На Нагао му отне известно време, докато разбере какво му показват, но след като научи, че санаториумът сега е хотел като че ли започна да се ориентира.
— Мисля, че е някъде тук — каза, сочейки точка на картата.
— Без съмнение там се намира „Вила Лог“ — каза Асакава и се изправи. — Да тръгваме!
Но Рюджи беше спокоен.
— Не се изстрелвай веднага. Има още неща, които трябва да попитаме тоя дъртак. Така, този синдром, който споменавате…
— Синдром на тестикуларна феминизация.
— Може ли жена с него да има деца?
— Не, не може — Нагао поклати глава.
— Още нещо. Когато изнасилихте Садако Ямамура, вече се бяхте заразили с едрата шарка, нали?
Нагао кимна.
— Тогава последният човек, който е бил заразен от тази болест, е Садако Ямамура, нали?
Беше сигурно, че точно преди да умре, в тялото на Садако Ямамура е проникнал вирусът на едрата шарка. Но беше умряла веднага след това. Ако приемникът му почине, вирусът вече не може да живее. Нагао не знаеше какво да отговори и гледаше надолу, избягвайки погледа на Рюджи. Даде някакъв неясен отговор.
— Ей! Какви ги вършиш? Трябва да тръгваме! Асакава беше застанал на входа и подканваше Рюджи да побърза.
— Мамка му. Е, дано си доволен — каза Рюджи и плесна Асакава по носа, преди да го последва.
ГЛАВА 12
Не можеше да го обясни логично, но от четене на романи и гледане на глупави телевизионни предавания смяташе, че има добра представа как става завръзката на сюжета спрямо развитието на събитията. Имаше определено темпо на развитие. Не бяха търсили скривалището на Садако, но попаднаха на трагедията, която я е сполетяла, и на мястото, където е погребана. Когато Рюджи му каза да спрат пред някоя железария, Асакава се успокои: мисли си същото, каквото и аз. Асакава още не можеше да си представи каква ужасна задача им предстои. Ако не беше напълно затрупан, откриването на кладенеца близо до „Вила Лог“ нямаше да е трудно. И веднъж като го намерят, ще е лесно да изнесат тленните останки на Садако. Всичко изглеждаше просто — и искаше да вярва, че ще е така. Беше един на обяд; слънцето се отразяваше в хълмистите улици на този град курорт. Силното слънце и спокойствието на квартала замъгляваха въображението му. Не му беше дошло наум, че дори да е само на пет-шест метра дълбочина, дъното на един кладенец определено е съвсем друг свят в сравнение с добре осветения на повърхността.