Железария „Нишизаки“. Асакава видя табелката и натисна спирачките. Пред магазина имаше стълби и косачки за трева. Тук би трябвало да намерят всичко, което е нужно.
— Ще те оставя да напазаруваш — каза Асакава и изтича до близката телефонна будка. Спря пред нея, за да извади фоно картата от портфейла си.
— Хей, нямаме време за разговори.
Но Асакава не го слушаше. Мърморейки, Рюджи влезе в магазина и грабна въже, кофа, лопата, макара и силен фенер.
Асакава беше отчаян. Това може би бе последният шанс да чуе гласовете им. Знаеше отлично колко малко време има за губене. Оставаха му само девет часа до крайния срок. Вкара картата в телефона и набра номера в къщата на родителите на жена му в Ашикага. Вдигна тъст му.
— Ало, Асакава е. Можеш ли да извикаш Шизу и Йоко на телефона?
Знаеше, че е груб, пропускайки обичайните любезности. Но нямаше време да мисли за чувствата на тъста си. Мъжът понечи да каже нещо, но после май разбра спешността на ситуацията и незабавно извика дъщеря си и внучката. Асакава беше изключително доволен, че не тъща му вдигна телефона. Тогава не би могъл да каже и една дума.
— Ало?
— Шизу, ти ли си? — Като чу гласа й, разбра колко му липсва.
— Къде си?
— В Атами. Как е при вас?
— О, ами както винаги. Йоко си прекарва чудесно с баба и дядо.
— Тя там ли е? — Можеше да чуе гласа й. Без думи, само как се опитва да се покачи в скута на майка си, за да чуе баща си.
— Йоко, тате е.
Шизу сложи слушалката до ухото на малката.
— Да-да, да-да…
Едвам можеше да чуе думите, ако бяха въобще думи. Бяха заглушени от дишането й в слушалката или от търкането й в бузата, но тези звуци го караха да се чувства по-близо до нея. Обзе го желание да остави всичко това зад себе си и да я гушне.
— Йоко, чакаш ме, нали? Татко ще дойде скоро да те вземе с бръм-бръм.
— Наистина ли? Кога ще идваш насам?
Шизу беше взела слушалката, без той да разбере.
— В неделя. Ще взема кола под наем и ще дойда, така че всички да отидем на планина, на Никко или нещо такова.
— Наистина ли? Йоко, това не е ли страхотно? Татко ще дойде да ни повози с колата в неделя!
Чувстваше как горят ушите му. Наистина ли можеше да обещае такова нещо? Докторът никога не дава излишни надежди на пациента си; трябваше да направи нещо, което да намали евентуалния шок колкото се може повече.
— Изглежда, че това, над което работиш, се нарежда?
— Горе-долу.
— Обеща ми, че когато всичко свърши, ще ми разкажеш всичко.
Беше й обещал. В замяна тя обеща да не задава въпроси. Жена му бе спазила своята част от уговорката.
— Ехо, колко още време ще разговаряш? — обади се Рюджи зад гърба му.
Асакава се обърна. Рюджи бе отворил багажника и слагаше покупките вътре.
— Ще се обадя пак. Но може и да не успея до довечера.
Той постави ръката си на вилката. Ако натисне, връзката ще прекъсне. Дори не знаеше защо се бе обадил. Само за да чуе гласовете им или имаше да им каже нещо по-важно? Но знаеше, че дори да беше говорил един час, когато дойдеше време да затваря, пак щеше да се чувства притеснен, че им е казал само половината от това, което е мислил. Пак щеше да е същото. Натисна вилката и после я пусна. При всички положения довечера в десет щеше да е ясно. Довечера в десет…
През деня „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, приличаше на обикновен планински курорт. Страшната атмосфера, която бе усетил миналия път, се скриваше в светлината. Дори звукът от тупкащите топки беше нормален, не заглушен и тъп като преди, а бодър и отчетлив. Можеха да видят връх Фуджи, бял и смътен, а под него в далечината — разпръснати слънчеви отблясъци от покривите на парници.
Беше делничен следобед и бунгалата на „Вила Лог“ изглеждаха пусти. Само през уикендите и летния сезон всичко беше заето. Бунгало Б-4 също бе свободно. Оставяйки Рюджи да се настани, Асакава извади всички неща от колата и се преоблече в по-леки дрехи.
Огледа внимателно стаята. Преди една седмица Асакава беше избягал в страх от тази обитавана от духове къща. Спомни си как дотича в банята, за да повърне, имаше чувството, че ще се напикае. Можеше дори да си спомни доста ясно надписа, надраскан на стената, когато клякаше пред тоалетната чиния. Сега отвори вратата на банята. Същия надпис на същото място.
Беше малко след два. Излязоха на терасата и изядоха обяда си, който си бяха купили на идване. Изнервеното състояние, което ги бе обзело в клиниката на Нагао, донякъде изчезна. Дори по време на най-голяма паника има моменти като този, когато времето си тече спокойно. Даже когато трябваше да приключи статия преди наближаващия краен срок, Асакава се хващаше как безцелно гледа кафето да капе през цедката на машината, а после си спомняше колко елегантно бе загубил ценно време.