— Стига толкова. Вместо да пилеем времето си в размисли над такива тъпотии, по-добре да се опитаме да намерим Садако. Тя е тази, която ще разгадае всичките загадки.
Рюджи изпи до дъно чая си от улонг, изправи се и изхвърли празната чаша на поляната.
Стояха на хълма, гледайки високата трева. Рюджи подаде на Асакава сърп и посочи с глава към склона до Б-4. Искаше да изреже всичката трева там, за да огледа контура на земята. Асакава коленичи и почна да размахва сърпа успоредно на земята. Тревата започна да пада.
Преди трийсет години тук се е намирала някаква съборетина с кладенец в предния й двор. Асакава пак се изправи. Огледа се отново наоколо, като се чудеше къде щеше да построи своя дом, ако живееше тук. Сигурно щеше да си избере място с хубава гледка. Нямаше друга причина да си построиш къща тук, горе. Къде се откриваше най-хубавата гледка? С фокусиран поглед върху покривите на парниците отдолу той обиколи наоколо, разглеждайки и следейки гледката. Където и да отидеше, тя си оставаше почти една и съща. Помисли си, че ако щеше да строи къща, това щеше да му е по-лесно до бунгало А-4, отколкото до Б-4. Когато се наведе, забеляза, че това е единственият равен участък. Пълзеше в участъка между А-4 и Б-4, режейки тревата и опипвайки земята с ръце.
Нямаше спомен някога да е вадил вода от кладенец. Нямаше ни най-малка представа как изглежда, особено в планински район като този. Наистина ли тук има подпочвени води? Но пък на няколкостотин метра на изток има блато, заобиколено от високи дървета. Мислите на Асакава бяха объркани. Над какво точно трябваше да се концентрира при задача като тази? Нямаше представа. Усети как кръвта нахлува в главата му. Погледна часовника си: почти три. Остават седем часа. Щяха ли всички тези усилия да ги подготвят за крайния срок? Тази мисъл го обърка още повече. Представата му за кладенец бе неясна. По какво можеше да се познае, че го има? Няколко камъка, нахвърляни в кръг? А ако са се срутили вътре? Няма начин. Тогава няма да успеят навреме. Пак погледна часовника си. Точно три. Току-що бе изпил половин литър чай от улонг на терасата, но гърлото му пак беше сухо. Гласове ехтяха в главата му: търси издутина върху земята, търси камъни. Заби лопатата в пръстта. Изтичането на времето и кръвта нахлуваха в главата му. Нервите му бяха опънати, но не се чувстваше уморен. Защо времето сега тече по различен начин от този, когато обядваха на терасата? Защо го обзе паника в момента, когато започна да работи? Правилно ли постъпваха? Не трябваше ли да подходят по друг начин?
Като малък беше изкопал една пещера. Да е било в четвърти или пети клас. Леко се засмя на спомена.
— Какво правиш, по дяволите?
Асакава погледна нагоре по посока на гласа на Рюджи.
— Какво правиш, лазейки тук? Трябва да огледаме по-голям периметър.
Асакава зяпна Рюджи. Слънцето го огряваше откъм гърба, а лицето оставаше в сянка. Капки пот се стичаха от тъмното лице в краката му. Какво правя? Точно пред него имаше изкопана малка дупка. Той я беше изкопал.
— Да не копаеш мина?
Рюджи въздъхна. Асакава се намръщи и пак погледна часовника си.
— И спри да гледаш шибания си часовник!
Рюджи махна с ръка. Погледа още малко Асакава, после пак въздъхна. Приклекна и прошепна спокойно:
— Може би трябва да си починеш.
— Няма време.
— Казвам ти, трябва да се осъзнаеш. Доникъде няма да стигнеш, ако се паникьосваш.
Асакава също клекна и Рюджи го бутна в гърдите. Той изгуби равновесие и падна по гръб, краката му бяха във въздуха.
— Ето това е, полежи си така, точно като бебе.
Асакава се изви като червей, за да се изправи.
— Не мърдай! Лягай долу! Не си хаби силите. Рюджи сложи крак върху гърдите на Асакава, докато той не спря да се съпротивлява. Затвори очи и се отказа. Тежестта на крака на Рюджи изчезна. Когато леко отвори очите, видя Рюджи да крачи, навлизайки под сянката на балкона на бунгало Б-4. Походката му бе изразителна. Бе получил вдъхновение за разположението на кладенеца, чувството на отчаяние се беше изпарило.
След като Рюджи тръгна, Асакава остана известно време. Легнал по гръб, с разтворени ръце, гледаше нагоре към небето. Слънцето светеше силно. Колко слаб беше духът му в сравнение с този на Рюджи. Отвратително. Регулираше дишането си и се опитваше да мисли спокойно. Не беше сигурен, че ще остане уравновесен, докато отминат следващите седем часа. Щеше просто да следва всяка заповед на Рюджи. Така ще е най-добре. Да изгуби себе си, да се постави под опеката на някой с несломим дух. Да изгубя себе си! Тогава дори ще можеш да избягаш от ужаса. Ще бъдеш заровен в земята — ще се слееш с природата. Като отговор на желанието му изведнъж го обзе сънливост и започна да губи съзнание. На прага на съня точно когато си представяше как вдига Йоко високо на ръце, отново си спомни за онзи епизод от началното училище.