Той беше хванал един лост, който се подаваше от дупка в цимента и се опитваше да избута капака надолу по склона. Таванът обаче беше много нисък и не можеше да вложи особено много сила. Дори и някой като Рюджи, който може да вдигне 120 килограма, прилага силата си наполовина, ако няма правилната стойка. Асакава обиколи кладенеца, стигна от горната му страна и легна по гръб. Опря се с ръце на една подпора, за да може да избута капака с крака. Чу се ужасен звук от търкането на бетона в камъка. Асакава и Рюджи запяха, за да синхронизират действията си. Капакът помръдна. Колко години са отминали, откакто кладенецът е бил открит? Бил ли е затворен, когато са построили бунгалото, или като са открили курорта „Пасифик Ленд“ или когато са закрили санаториума? Можеше само да се предполага, базирайки се на плътния контакт между бетона и камъка, на почти човешкия писък при отварянето на капака. Сигурно повече от шест месеца или година. Но не по-дълго от 25 години. При всички положения сега кладенецът започна да отваря устата си. Рюджи сложи лопатата в отвора, който бяха направили, и натисна.
— Като ти дам сигнал, искам да натиснеш върху дръжката.
Асакава се обърна.
— Готов ли си? Едно, две, три, бутай!
Когато Асакава натисна, Рюджи забута с две ръце отстрани на капака. С агонизиращо скърцане бетонът падна на земята.
Краят на кладенеца беше леко влажен. Асакава и Рюджи вдигнаха фенерите си, сложиха ръце на мокрия ръб и се изправиха. Преди да осветят надолу, раздвижиха главите и раменете си в 50-сантиметровото пространство между пода и тавана. Миризма на разложено се издигна със студения въздух. Пространството в кладенеца беше толкова плътно, че имаха чувството, че ако си пуснат ръцете, ще ги засмуче. Тя определено беше тук. Жената със свръхестествена сила, със синдрома на тестикуларна феминизация…
„Жена“ дори не беше правилната дума. Разликата между мъжкия и женския пол се определя от структурата на половите жлези. Независимо колко красиво и женствено е тялото, ако тези жлези са във формата на тестиси, това е мъж. Асакава не знаеше дали да мисли за Садако Ямамура като за жена или за мъж. След като родителите й са я кръстили Садако, явно са мислили да я отгледат като момиче. Тази сутрин на кораба за Атами Рюджи бе казал: „Не мислиш ли, че човек с мъжки и женски полови органи е абсолютният символ на красотата и силата?“ Като се замисли сега, Асакава си спомни, че беше видял нещо в книга с картини, което го накара да не вярва на очите си. Напълно развита жена, гола, облегната на каменна плоча, с идеален образец на мъжки полови органи, показващи се измежду бедрата й…
— Виждаш ли нещо? — попита Рюджи.
Светлината от фенерите им показваше, че водата се беше събрала на четири или пет метра под тях. Но не знаеха колко е дълбоко.
— Там има вода.
Рюджи се тътреше, връзвайки края на въжето за една греда.
— Добре, насочи фенера си надолу и го дръж на ръба. В никакъв случай не го изпускай.
Намислил е да слезе долу. Като осъзна това, краката на Асакава се разтрепериха. А ако аз трябва да сляза… Сега, най-накрая, виждайки тесния отвесен тунел пред себе си, въображението му започна да работи. Няма да се справя. Да вляза в тая тъмна вода и какво? Ще ловя кости, ето какво. В никакъв случай няма да го направя, ще се побъркам. Докато гледаше с благодарност как Рюджи се спуска, се молеше на Бог неговият ред въобще да не идва.
Очите му вече бяха свикнали с тъмнината и можеше да види мъха по камъните на кладенеца. Под оранжевия лъч на фенера му те сякаш се превръщаха в очи, носове и уста, а колкото по-дълго се вглеждаше в тях, толкова повече му приличаха на мъртви лица, изкривени от демоничните крясъци точно преди смъртта им. Множество зли духове, люлеещи се като водорасли, с ръце, протегнати към изхода. Не можеше да изкара от главата си тези мисли. Едно малко камъче падна в страшната шахта, на по-малко от метър ударите му в стените се чуваха, докато не заглъхнаха, погълнати от гърлата на злите духове.
Рюджи се провря между кладенеца и тавана, уви въжето около ръцете си и бавно започна да се спуска. Скоро стоеше на дъното. Водата стигаше до коленете му. Не беше много дълбоко.
— Ей, Асакава! Иди да вземеш кофата. А също и тънкото въже.
Кофата беше там, където я оставиха по-рано, на терасата. Асакава изпълзя изпод бунгалото. Навън беше тъмно. Но все още бе по-светло, отколкото под къщата. Какво облекчение! Толкова много свеж въздух! Огледа бунгалата наоколо: само А-1 до пътя светеше. Нарочно не погледна часовника си. Топлите приятелски гласове от А-1 сякаш бяха отделна вселена, блуждаеща в далечината. Носеха се звуците на весела вечеря. Не трябваше да гледа часовника, за да разбере колко е часът.