Върна се до ръба на кладенеца, където завърза кофата и лопатата и ги спусна с въжето надолу. Рюджи копаеше земята на дъното и я сипваше в кофата. От време на време клякаше и минаваше с пръсти през калта, но не откриваше нищо.
— Вдигай кофата!
Рюджи спря работата си и погледна нагоре. Асакава не отговаряше.
— Асакава! Всичко наред ли е там, горе?
Асакава искаше да отговори: Няма нищо. Добре съм.
— През цялото това време не си казал и една дума. Поне извикай за подкрепа. Започвам да се чувствам малко меланхолично тук, долу.
Асакава не каза нищо.
— Е, тогава какво ще кажеш за някоя песен? Нещо на Хибари Мисора може би.
Асакава пак не каза нищо.
— Ей! Асакава. Още ли си там? Знам, че не си припаднал.
— Добре… добре съм — успя да промърмори.
— Трън в гъза, ето това си ти.
Рюджи изстреля думите и заби лопатата във водата. Колко пъти вече беше направил това? Нивото на водата бавно се снижаваше, но още нямаше следи от това, което търсеха. Можеше да види как кофата се изкачва все по-бавно. Накрая тя спря. Асакава я остави да се изплъзне от ръцете му. Беше я издигнал на половината на кладенеца и сега тя хвърчеше надолу. Рюджи успя да се отдръпне, но го опръска от глава до пети с кална вода. Заедно с яда дойде и разбирането, че приятелят му е на края на силите си.
— Кучи син! Да не се опитваш да ме убиеш? Рюджи се изкачи по въжето.
— Твой ред е.
Мой ред! Шокиран, Асакава се изправи, удряйки силно главата си в дъските.
— Чакай, Рюджи, всичко е наред, аз съм добре, имам още сили — започна да заеква.
Рюджи подаде глава от кладенеца.
— Не, нямаш и грам. Твой ред е.
— Почакай малко. Нека си поема малко въздух.
— Ще сме тук до сутринта.
Рюджи светна право в лицето на Асакава. Имаше странен поглед. Страхът от смъртта беше размътил разсъдъка му. Един поглед беше нужен на Рюджи, за да разбере, че Асакава не може повече да мисли рационално. Между копаенето на кална вода и вдигането на кофа четири-пет метра нагоре лесно може да се види коя е по-лесната задача.
— Слизаш долу.
Рюджи бутна Асакава към кладенеца.
— Не… чакай… аз… там е…
— Какво?
— Имам клаустрофобия.
— Не бъди глупав.
Асакава продължи да се гърчи от страх, без да помръдва. Водата долу леко потрепна.
— Не мога да го направя. Не мога да сляза там.
Рюджи го хвана за яката и му удари два шамара.
— Съвземи се. „Не мога да сляза.“ Смъртта е пред лицето ти и имаш възможност да направиш нещо по въпроса, а ми казваш, че не можеш да слезеш? Не бъди жалък червей. Не само твоят живот зависи от това, нали знаеш. Помниш ли обаждането? Готов ли си да вземеш с теб в тъмнината и бебето?
Асакава помисли за жена си и детето си. Не можеше да си позволи да е страхливец. Държеше техния живот в ръцете си. Но тялото му не му се подчиняваше.
— Обаче наистина ли ще сработи?
Нямаше чувство в гласа му; знаеше, че нямаше смисъл сега да задава този въпрос. Рюджи отпусна яката му.
— Да ти кажа ли още нещо от теорията на професор Миура? Има три условия, които трябва да се изпълнят, за да може едно желание за отмъщение да остане и след смъртта. Затворено място, вода и бавна смърт. Едно, две, три. С други думи, ако някой умре бавно, в затворено помещение и е налице вода, то тогава неговият гневен дух ще обитава това място. Сега погледни този кладенец. Това е малко, затворено пространство. Има вода. И си спомни какво казва старата жена от касетката. … Как е здравето ти от тогава? Ако прекарваш цялото си време, играейки си във водата, със сигурност ще те вземат чудовища.
Играейки си във водата. Това е. Садако беше там, под калната вода, играейки си, дори сега. Безкрайна, водна, подземна игра.
— Разбираш ли, Садако е била още жива, когато е била хвърлена тук. И докато е чакала смъртта си, е покрила целите стени с омразата си. В нейния случай са били изпълнени всичките три условия.
— Е?
— Е, според професор Миура такова проклятие е лесно да се прогони. Просто я освобождаваме. Изваждаме костите й от този гаден кладенец, спретваме едно хубаво погребение и я полагаме да почива в земята на дедите й. Изваждаме я на широкия бял свят.
Преди малко, когато беше изпълзял изпод къщата, за да вземе кофата, Асакава беше почувствал неописуемо чувство на освобождаване. Трябваше ли да направят същото и със Садако? Това ли искаше тя?
— Значи това е заклинанието?
— Може би е това, а може би не е.
— Прекалено е неясно.
Рюджи пак хвана Асакава за яката.
— Мисли! Няма нищо сигурно в бъдещето ни. Всичко, за което можем да мечтаем, е неясно бъдеще. Но въпреки това ти ще продължиш да живееш. Не можеш да се откажеш от живота само защото е неясен. Въпрос на възможности.