Заклинанието… може да има куп други неща, които иска Садако. Но съществува голяма вероятност, ако извадим останките й оттук, да развалим проклятието на тази касетка. Асакава изкриви лице и изкрещя без глас. Затворено помещение, вода и бавна смърт, казва. Тези три условия позволяват да живее един зъл дух, казва. Къде има доказателства, че нещо, което този измамник Миура казва, е истина?
— Ако ме разбираш, ще се спуснеш в кладенеца.
Но аз не разбирам. Как мога да разбера нещо подобно?
— Нямаш време да се маеш. Крайният ти срок почти настъпи.
Тонът на Рюджи постепенно се смекчи.
— Не мисли, че можеш да надвиеш смъртта без борба. Нещастник. Не искам да слушам философията ти за живота.
Накрая се изкатери през ръба на кладенеца.
— Така. Най-накрая повярва, че ще успееш?
Асакава стисна въжето и започна да се спуска. Пред очите му беше лицето на Рюджи.
— Не се притеснявай. Там, долу, няма нищо. Най-големият ти враг е въображението ти.
Като погледна нагоре, лъчът светлина го удари право в лицето и го заслепи. Опря се с гръб в стената, хватката му около въжето отслабна. Краката му се пързаляха по камъните и изведнъж започна да пада надолу. Ръцете му горяха от триенето.
Люлееше се точно над нивото на водата, но не можеше да се накара да се пусне. Протегна крак, стъпвайки във водата до глезена, все едно пробваше температурата във ваната. От допира със студената вода го побиха тръпки, от пръстите чак до гръбнака, и веднага дръпна крака си. Но ръцете му бяха прекалено уморени, за да се държи за въжето. Тежестта му го дърпаше бавно надолу, докато не издържа повече и стъпи с двата си крака. Меката почва отдолу веднага обви краката му и ги потопи надолу. Асакава още стискаше въжето пред него. Обзе го паника. Сякаш гора от ръце от земята се опитваха да го придърпат надолу в тинята. Стените се приближаваха от всички страни, шепнейки му злобно: не можеш да избягаш.
Рюджи! Опита се да извика, но нямаше глас. Не можеше да диша. Само слаб, глух звук излезе от гърлото му и той погледна нагоре като давещо се дете. Усети как нещо топло го загъделичка по бедрата.
— Асакава! Дишай!
Обзет от напрежение, той беше забравил да диша.
— Всичко е наред. Тук съм.
Гласът на Рюджи се спусна до него и той успя дълбоко да си поеме дъх.
Не можеше да контролира ударите на сърцето си. Не можеше да върши тук, долу, това, което трябваше. Отчаяно се опитваше да мисли за нещо друго. Нещо по-приятно. Ако този кладенец беше навън, под небе със звезди, нямаше да е толкова отвратително. Проблемът беше, че кладенецът е под бунгало Б-4. Това отрязваше пътя за бягство. Дори с отместения капак, отгоре имаше само дъски и паяжини. Садако Ямамура бе живяла тук цели 25 години. Точно така, тя е тук, долу. Точно под краката ми. Това е гробница, ето това е. Една гробница. Не можеше да мисли за нищо друго. Самата мисъл беше нещо като бягство от реалността. Садако трагично бе завършила живота си тук и сцените, които са проблеснали в момента на смъртта й, бяха останали тук, мощно въздействащи посредством нейната психическа сила. И се бяха развивали в тази тясна дупка, дишайки като прилива и отлива, растящи и намаляващи по сила в затворен цикъл, който по някое време се е изравнил с честотата на излъчване на телевизора, поставен точно отгоре; и тогава те се бяха появили на бял свят. Садако дишаше. Дишащият звук го обгърна. Садако Ямамура, Садако Ямамура. Думите се повтаряха в мозъка му и нейното плашещо красиво лице от снимките с кокетно поклащаща глава изплува пред него. Садако Ямамура беше тук. Асакава безразсъдно започна да копае земята под себе си, търсеше я. Мислеше за красивото й лице и тяло, опитвайки се да запази тази картина. Костите на това красиво момиче, покрити с пикнята ми. Асакава помръдна лопатата, прониквайки през калта. Времето вече нямаше значение. Беше свалил часовника си, преди да се спусне тук. Огромният стрес и умората бяха притъпили напрежението му и той забрави за ограниченото време, с което разполагаше. Чувстваше се като пиян. Нямаше представа за времето. Само броят на спусканията на кофата и ударите на сърцето му даваха някаква идея за отмерване на време.
Накрая Асакава хвана голям кръгъл камък. Беше гладък на пипане, с две дупки на повърхността му. Извади го от водата. Изми калта от кухините му. Вдигна го за това, което едно време трябва да са били ушите, и се озова лице в лице с череп. Въображението му го облече в плът. Големи, чисти очи се появиха в орбитите, кожата над двете дупки по средата формираше елегантен нос. Дългата й коса беше мокра и водата се стичаше от врата зад ушите й. Садако Ямамура мигна два-три пъти с меланхоличните си очи, за да изтръска водата от миглите си. Стиснато между ръцете на Асакава, лицето й изглеждаше грозно изкривено. Но все пак красотата й оставаше неприкрита. Усмихна му се, после присви очи, сякаш го фокусира.