Исках да се запозная с теб. Като си помисли това, Асакава се строполи на място. Можеше да чуе гласа на Рюджи над себе си.
Асакава! Не беше ли крайният ти срок 10,04? Ликувай! Сега е 10,10!
Асакава, чуваш ли ме? Нали още си жив? Проклятието е премахнато. Спасени сме. Хей, Асакава! Ако умреш там, долу, ще станеш точно като нея. Ако умреш, само не ме проклинай, става ли? Ако умираш, умри хубаво! Хей, Асакава! Ако си жив, отговори ми, по дяволите!
Можеше да чуе Рюджи, но не се чувстваше спасен. Сви се на кълбо като в някакъв сън като че ли беше в друг свят, притискайки черепа на Садако Ямамура до гърдите си.
Част четвърта
ВЪЛНЕНИЯ
ГЛАВА 1
19 октомври, петък
Телефонно обаждане от рецепцията събуди Асакава. Управителят им напомняше, че трябва да се изнесат до 11,00, и го попита дали ще останат за още една нощувка. Асакава протегна свободната си ръка и взе часовника си до възглавницата. Ръцете му бяха уморени, дори да ги мърда изискваше голямо усилие. Още не го боляха, но със сигурност утре нямаше да може да ги помръдне. Не си беше сложил очилата, затова не можеше да види колко е часът, докато не залепи часовника до очите си. Малко след единайсет. Не можа веднага да измисли как да отговори. Дори не знаеше къде се намира.
— Ще останете ли още една нощ? — попита управителят, едва прикривайки досадата си.
Рюджи изсумтя до него. Не беше неговата стая, това беше сигурно. Изглежда, целият свят беше пребоядисан, без той да знае. Дебелата линия, разграничаваща миналото с настоящето и настоящето с бъдещето, беше срязана на две: преди съня му и след него.
— Ало?
Сега управителят се уплаши, че от другата страна на линията няма никой. Дори без да знае защо, Асакава усети как гърдите му се изпълват с радост. Рюджи се претърколи и отвори полека очите си. От устата му течеше слюнка. Спомените на Асакава бяха смътни; докато се опитваше да си спомни нещо, всичко около него беше в мрак. Малко или много можеше да потвърди, че е бил на посещение при д-р Нагао, но всичко след това беше мъгла. Един след друг пред него изникнаха тъмни кадри, дъхът му спря. Чувстваше се, сякаш се е събудил от дълбок сън, оставил у него силно вълнение, макар и да е забравил точно за какво е бил. Но нещо го бе въодушевило.
— Ало? Чувате ли ме?
— А-а да. — Накрая Асакава успя да отговори и стисна по-здраво слушалката.
— Трябва да се изнесете до единайсет часа.
— Разбрах. Ще си опаковаме нещата и тръгваме веднага.
Асакава придоби официален тон, същия като на управителя. Можеше да чуе лекото капене на вода от кухнята. Изглежда, някой беше забравил да затвори кранчето снощи преди лягане. Асакава затвори телефона.
Рюджи пак беше затворил очи. Асакава го разбута.
— Ей, Рюджи. Ставай.
Нямаше представа колко време са спали. Обикновено Асакава спеше около пет или шест часа на нощ, но сега имаше чувството, че са били повече. Отдавна не беше спал толкова дълбоко и спокойно.
— Рюджи! Ако не си тръгнем, ще ни таксуват за още една нощувка.
Асакава го побутна още по-силно, но той не се събуди. Асакава вдигна очи и видя млечнобелия найлонов плик на масата. Изведнъж си спомни какво има в плика. Извика името на Садако. Извади я от студената земя под пода, пъхайки я в найлонов плик. Звукът на течаща вода. Рюджи беше онзи, който вечерта отиде до мивката, за да измие калта от Садако. Водата още течеше. Тогава нароченото време беше отминало. И дори сега Асакава още беше жив. Беше изключително радостен. Смъртта му беше дишала във врата и сега, когато я нямаше, животът му се струваше по-наситен от всякога; грееше. Черепът на Садако беше прекрасен като мраморна статуя.
— Хей, Рюджи! Събуди се!
Изведнъж не се почувства добре. Нещо в дълбините на съзнанието му го тревожеше. Положи ухо на гърдите на Рюджи. Искаше да чуе ударите на сърцето му през дебелия суичър, за да е сигурен, че е жив. Но точно преди да сложи ухо до гърдите му, Асакава се озова в мощната хватка на Рюджи. Той се изплаши и започна да се бори.
— Хванах те! Помисли си, че съм мъртъв, нали? Рюджи пусна Асакава и почна да се смее със странен, детски смях. Как можеше да се шегува след всичко, което преживяха. Всичко можеше да се случи. Ако в този момент беше видял Садако Ямамура до масата и Рюджи да дърпа косата си и да умира, щеше да го повярва. Потисна яда си. Дължеше много на Рюджи.