— Престани да се будалкаш.
— Време за разплащане. Снощи ми изкара ангелите. Все още полегнал на една страна, Рюджи започна да се киска.
— Какво съм направил?
— Припадна там, долу, на дъното на кладенеца. Наистина си помислих, че си отишъл. Притесних се. Времето ти беше изтекло. Помислих си, че си вън от играта вече.
Асакава нищо не каза, само примигна няколко пъти.
— Ха. Сигурно не си и спомняш. Неблагодарно копеле. Сега, като се замисли, Асакава не можеше да си спомни сам да е изпълзял от кладенеца. Последното нещо, което си спомняше, беше как виси на въжето напълно изтощен. Да дърпаш неговите 60 килограма сигурно не е лесно дори за някой със силата на Рюджи. Картината как той виси завързан за въжето му напомни малко за статуята на Ен но Озуну и как тя е била извадена от дъното на морето. Шизуко беше придобила свръхестествени сили заради това усилие, но Рюджи можеше да се похвали само с рани и болки.
— Рюджи? — попита Асакава с променен глас.
— Какво?
— Благодаря ти за всичко, което си направил. Наистина съм ти длъжник.
— Не започвай да се размекваш.
— Ако не беше ти, аз щях да съм… е, знаеш. Както и да е, благодаря.
— Спри с глупостите. Караш ме да повърна. Благодарността ти не струва пукната пара.
— Тогава какво ще кажеш за обяд? Аз плащам.
— О, добре тогава.
Рюджи се изправи и леко залитна. Всичките му мускули бяха схванати. Дори на Рюджи му беше трудно да накара тялото си да го слуша.
От почивната станция в „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, Асакава се обади на жена си в Ашикага да й каже, че ще я вземе в неделя сутринта с кола под наем, както беше обещал. Значи всичко е наред? — беше попитала тя. Асакава можа да каже само:
— Май, да.
От факта, че той беше все още тук, жив, можеше да приеме, че нещата са решени. Но като затвори телефона, нещо дълбоко в него все още не му даваше мира. Не можеше да се отърси от мисълта. Факт беше, че е жив, искаше му се да вярва, че всичко е приключило, но… Мислейки си, че Рюджи има същите съмнения, той се върна до масата и попита:
— Това наистина е краят, нали?
Рюджи набързо беше изял обяда си, докато Асакава беше отишъл до телефона.
— Семейството ти наред ли е?
Рюджи май нямаше да отговори на въпроса му веднага.
— Да. Ей, Рюджи, имаш ли чувството, че още не е свършило?
— Притеснен ли си?
— Ти не си ли?
— Може би.
— За какво? Какво те притеснява?
— Какво каза старата жена. Следващата година ще ти се роди дете. Това нейно предсказание.
В същия момент, когато разбра, че Рюджи има същите съмнения, Асакава се опита да ги разсее.
— Може би под ти, само този път, е имала предвид Шизуко вместо Садако.
Рюджи веднага го отхвърли.
— Не е възможно. Картините на видеокасетата идват от мислите и очите на Садако. Старата жена говори на нея. „Ти“ може да се отнася само за Садако.
— Може би предсказанието й е грешно.
— Способността на Садако да предсказва бъдещето трябва да е била безпогрешна, сто процента.
— Но Садако физически не е могла да има деца.
— Затова е толкова странно. Биологично Садако е била мъж, а не жена, затова не може да има деца. Плюс това е била девствена до момента точно преди да умре… И…
— И?
— Първото й сексуално преживяване е било с Нагао. Последният заразен от едра шарка в Япония. Доста голямо съвпадение.
Казано е, че в далечното минало Богът и Дяволът, клетките и вирусите, жената и мъжът, дори светлината и мракът са били еднакви, без вътрешно противоречие. Асакава започна да се чувства неудобно. Щом веднъж разговорът достигнеше областта на генетични структури или космосът преди създаването на Земята, отговорите бяха извън границите на субективни предположения. Трябваше само да се насили да прогони от мислите си дребните неясноти и да си каже, че всичко е приключило.
— Но аз съм жив. Загадката на изтритото заклинание е разгадана. Този случай е приключен.
В този момент Асакава осъзна нещо. Не е ли вярно, че самата статуя на Ен он Озуно е искала да бъде изтеглена от морето. Тази сила бе повлияла на Шизуко, напътствайки действията й, и като резултат тя беше получила новата си сила. Изведнъж схемата от действия изглеждаше изключително позната. Изкарването на костите на Садако от кладенеца, изваждането на статуята на Ен он Озуно от морето… Това, което го притесняваше, беше иронията: новата сила на Шизуко й беше донесла само болка. Но това беше неправилно тълкувание на нещата. Може би в случая на Асакава вдигането на проклятието беше еквивалент на придобитите сили от Шизуко. Асакава се накара да мисли по този начин.