Седна точно пред компютъра. Беше вече запазил първата половина от историята на дискета. Сега трябваше да добави всичко след понеделника — деня, в който научиха името Садако Ямамура. Искаше да завърши този документ колкото се може по-бързо. До вечерта написа пет страници. Доста добро темпо. По принцип Асакава работеше по-бързо през нощта. С тази скорост щеше да успее да си почине и с удоволствие да види детето и съпругата си утре. След това в понеделник щеше да се върне към нормалния си живот. Нямаше представа как щеше да реагира редакторът му на това, което пишеше в момента, но нямаше да разбере, ако не го довърши. Знаейки, че може би това е безплодно начинание, той нареди събитията от седмицата последователно. Само когато го завърши, щеше да почувства, че всичко наистина е приключило.
Понякога пръстите му спираха над клавиатурата. Копието на снимката на Садако беше до бюрото. Имаше чувството, че това страховито красиво момиче го гледа и това нарушаваше концентрацията му. Беше видял нещата като нея, през тези прекрасни очи. Още имаше чувството, че част от нея е влязла в тялото му. Асакава сложи снимката така, че да не я вижда. Не можеше да работи, докато Садако го гледаше.
Вечеря в близко ресторантче и се зачуди какво ли прави в този момент Рюджи. Не беше притеснен — понякога просто виждаше лицето му. Когато се върна в стаята си да работи, това лице нахлу в мислите му, ставайки все по-отчетливо.
„Чудя се какво ли прави сега?“
Лицето на Рюджи влизаше и изчезваше от фокус. Почувства се страшно развълнуван и протегна ръка да вземе телефона. На седмия сигнал слушалката се вдигна, почувства облекчение. Но чу женски глас.
— Ало?
Гласът беше тих. Асакава го беше чувал и преди.
— Ало. Аз съм Асакава.
— Да? — дойде приглушеният отговор.
— А, вие сте Май Такано, нали? Трябва да ви благодаря за обяда, който ми направихте последния път, когато се видяхме.
— Няма нищо — прошепна тя и зачака.
— Рюджи там ли е?
Асакава се запита защо веднага не предаде телефона на Рюджи.
— Рюджи там… Професорът е мъртъв.
— Какво?
Колко време не можеше да каже нищо. Единственото, което измисли, бе глупавото „Какво?“. Очите му гледаха празно в една точка на тавана. Накрая, когато телефонът щеше да се изплъзне от ръката му, успя да каже:
— Кога?
— Снощи, около десет часа.
Рюджи беше свършил да гледа касетката в апартамента на Асакава миналия петък в 21,49. Умрял е точно по разписание.
— Каква беше причината за смъртта? — не бе нужно да пита.
— Внезапен отказ на сърцето… Но още не са определили точна причина за смъртта.
Асакава едва се държеше на крака. Това не беше приключило. Просто бяха преминали във втория кръг.
— Май, ще бъдеш ли там още време?
— Да. Трябва да подредя документите на професора.
— Веднага ще дойда. Изчакай ме.
Асакава затвори телефона и се свлече на пода. Крайният срок на жена му и дъщеря му беше утре сутрин в единайсет. Още едно надбягване с времето. И този път беше сам в битката. Рюджи го нямаше. Не можеше да лежи така на пода. Трябваше да предприеме нещо. Бързо. Веднага.
Излезе на улицата и прецени трафика. Изглеждаше, че да кара ще е по-бързо, отколкото да вземе метрото. Пресече на пешеходната пътека и влезе в паркираната на тротоара кола под наем. Радваше се, че беше продължил срока с още един ден, за да може да вземе семейството си.
Какво означаваше това? Хванал здраво волана, се опита да подреди мислите си. Виждаше кадър след кадър и в нито един нямаше смисъл. Колкото повече мислеше, толкова по-малко можеше да възприеме, а връзката между кадрите все повече се опъваше, докато не изглеждаше, че ще се скъса. Успокой се! Успокой се и мисли! Заповяда сам на себе си. Накрая разбра къде трябва да се фокусира.
Първо, не разгадахме наистина заклинанието как да избегнеш смъртта. Садако не искаше костите й да бъдат намерени, положени и отслужена служба. Тя искаше нещо съвсем различно. Какво? Какво е то? И защо аз съм още жив, щом не разгадахме заклинанието? Какво означава това? Кажи ми! Защо само аз оцелях?
В единайсет на другата сутрин Шизу и Йоко щяха да посрещнат своя край. Вече беше девет вечерта. Ако не направи нещо, ще ги загуби.
Досега бе разглеждал нещата от перспективата на проклятие, казано от Садако — жена, която бе срещнала неочакваната си смърт. Сега започна да се съмнява в този подход. Имаше лошо предчувствие за дълбоко зло, което се надсмива над цялото човешко страдание.
Май беше коленичила в стаята в японски стил с непубликуван ръкопис на Рюджи в скута й. Обръщаше страниците, вглеждайки се във всяка една, но и в по-добри времена би се затруднила, а сега нищо не схващаше. Стаята приличаше на пещера. Родителите на Рюджи бяха откарали тялото му в Кавазаки рано тази сутрин. Вече го нямаше.