— Кажи ми всичко за снощи.
Приятелят му беше мъртъв. Беше му като брат. Скърбеше. Но нямаше време да се размеква в сантименталности. Асакава седна до Май и се поклони.
— Беше след девет и трийсет вечерта. Професорът ми се обади…
Разказа му всичко подробно. Писъкът, който се чу от телефона, тишината след него. После беше бързала да стигне до апартамента му и го заварила облегнат на леглото с широко разтворени крака. Прикова поглед на мястото, където бе намерила трупа на Рюджи, и докато описваше сцената, в очите й се появиха сълзи.
— Виках и виках, професорът не отговаряше.
Асакава не й даде време да плаче.
— Имаше ли нещо особено в стаята?
— Не — каза, клатейки глава. — Само телефонът беше отворен и се чуваше пронизващ звук.
В момента на смъртта Рюджи се бе обадил на Май. Защо? Асакава продължи да пита.
— Не ти каза нищо накрая? Без последни думи? Нищо, да кажем, за видеокасета?
— Касета ли?
Изражението на Май показваше, че не вижда нищо общо между смъртта на Рюджи и някаква касетка. Асакава нямаше как да разбере дали Рюджи бе открил истината за заклинанието точно преди да умре.
Но защо се е обадил на Май? Трябва да го е направил, знаейки, че смъртта настъпва… Защото е искал да чуе гласа на любим човек? Възможно ли е да е разгадал заклинанието и да му е трябвала нейната помощ, за да го изпълни? И затова й се е обадил? В този случай трябва още един човек, за да проработи заклинанието.
Асакава понечи да си ходи. Май го изпрати до вратата.
— Май, тук ли ще останеш през нощта?
— Да. Трябва да се погрижа за ръкописа му.
— Е, съжалявам, че те притесних в такъв момент. Тръгваше си.
— Хм…
— Да?
— Г-н Асакава, страхувам се, че имате грешна представа за мен и професора.
— Какво имаш предвид?
— Вие мислихте, че имаме връзка… като мъж и жена.
— Не. Е, така де…
Май знаеше, когато хората ги приемаха за любовници — от начина, по който ги гледаха. Асакава ги гледаше по този начин. Това притесняваше Май.
— Първия път, когато ви срещнах, професорът ви представи като най-добрия си приятел. Това ме изненада. Не бях чувала професорът да говори по този начин за някого. Мисля, че сте му били много близък човек. Така че… — поколеба се преди да продължи. — Така че се надявам да можете да го разберете по-добре като негов най-добър приятел. Професорът…, доколкото знам, никога не е познавал жена.
Тя сведе очи.
Искаш да кажеш, че е умрял девствен?
Асакава не можеше да каже нищо. Остана безмълвен.
— Но…
Но ти не знаеш какво беше направил в гимназията — искаше да каже, но се спря. Не искаше да вади на показ престъпленията на мъртъв човек, а и не му се щеше да разруши свидния спомен на Май за Рюджи.
Изникнаха и нови съмнения. Асакава вярваше на женската интуиция. Изглежда, Май беше много близка на Рюджи и щом тя казва, че е бил девствен, значи трябваше да го приеме за достоверна теория. С други думи, това, че е изнасилил колежанка в квартала си, можеше да е просто измислица.
— Професорът беше като дете, когато беше с мен. Казваше ми всичко. Нищо не криеше. Знам почти всичко, което може да се знае за юношеството му. За болката му.
— Така ли? — беше всичко, което Асакава можа да отвърне.
— Когато беше с мен, беше невинен като десетгодишно момче. В присъствието на трети човек играеше джентълмена, а с вас, предполагам, е играл мръсника. Права ли съм? Ако не е така…
Май грациозно се протегна за бялата си чанта, извади една кърпичка и избърса очите си.
— Ако не беше играл такива роли, никога нямаше да може да се оправи със света. Разбирате ли какво казвам?
Асакава беше шокиран. Но изведнъж прозря. За човек, който се справя отлично с ученето и спорта, Рюджи беше доста самотен. Нямаше и един близък приятел.
— Беше толкова чист… Не повърхностен като всички глупаци, с които уча. Те не могат да се сравняват с него.
Кърпичката на Май бе подгизнала от сълзи.
Вече на вратата, Асакава си даде сметка, че има твърде много храна за размисъл и не може да подбере подходящите думи, за да се сбогува с Май. Рюджи, когото той познаваше, беше толкова различен от Рюджи на Май. Представата му за човека беше станала толкова неясна, та чак непознаваема. Приятелят му бе обгърнат от тъмнина. Колкото и да се бе старал, Асакава така и не бе успял да определи личността му. Наистина ли беше изнасилил онова момиче в гимназията? Нямаше как да узнае, както и дали бе продължил да прави подобни неща, както му казваше. А точно сега, когато наближаваше крайният срок за семейството му, не искаше да се тормози с допълнителни неща. Каза само: