— Рюджи беше и моят най-добър приятел.
Думите сигурно бяха задоволили Май. На красивото й лице се изписа усмивка, която можеше да означава още по-силна скръб. Тя се поклони съвсем леко. Асакава затвори вратата и се спусна по стълбите. Като излезе на улицата и се отдалечи от апартамента на Рюджи, се замисли за своя приятел, който беше хвърлил всичко в тази опасна игра, дори пожертва живота си. Асакава не си направи труда да избърше сълзите си.
ГЛАВА 5
21 октомври, неделя
Минаваше полунощ и неделя най-после настъпи. Асакава си отбелязваше на лист хартия, с надеждата да подреди мислите си.
Точно преди смъртта си Рюджи е разгадал заклинанието. Позвънил е на Май, вероятно да я повика. Това означава, че му е трябвала нейната помощ, за да проработи заклинанието. Важният въпрос тук е защо аз съм още жив? Има само един възможен отговор. В един момент през седмицата, без дори да знам, съм изпълнил заклинанието! Какво друго обяснение има? Заклинанието е нещо, което всеки може да направи с помощта на друг.
Тук изникна друг проблем. Защо четиримата младежи са избягали, без да изпълнят заклинанието? Ако е било толкова лесно, защо един от тях не се е направил на отворен пред всички и после сам да го е изпълнил тайно? Мисли. Какво правих тази седмица? Какво направих, което Рюджи явно не е направил?
Асакава извика:
— Откъде, по дяволите, да знам? Сигурно съм направил хиляда неща, които той не е направил! Не е смешно!
Удари снимката на Садако.
— Проклета да си! Колко време ще продължаваш да ме мъчиш?
Удряше я в лицето отново и отново. Но изражението на Садако не се промени; красотата й не пострада.
Отиде в кухнята и наля уиски в една чаша. Всичката му кръв се беше събрала на едно място в главата и имаше нужда да разпусне. Понечи да я изпие на един дъх, но се спря. Може довечера да разбере отговора и да се наложи да кара до Ашикага през нощта, така че по-добре да не пие. Яд го беше, че винаги се осланя на нещо друго освен на себе си. Когато трябваше да изрови костите на Садако, се беше предал пред страха и почти не умря самият. Само защото Рюджи беше с него, направи това, което трябваше да направи.
— Рюджи! Ей, Рюджи! Умолявам те, помогни ми! Знаеше, че няма да може да живее без съпругата и детето си. Никога.
— Рюджи! Дай ми силата си! Защо още съм жив? Защото пръв намерих останките на Садако ли? Ако е така, значи няма да мога да спася семейството си. Не може да е така, нали, Рюджи?
Беше съкрушен. Знаеше, че няма време да хленчи, но бе изгубил самообладание. След като се оплаква известно време на Рюджи, се успокои. Отново започна да си отбелязва на листа. Предсказанието на старата жена. Садако наистина ли е родила? Точно преди да умре, е правила секс с последния болен от едра шарка в Япония. Това има ли нещо общо? Всяка от бележките му завършваше с въпросителен. Нищо не беше сигурно. Щеше ли това да го доведе до заклинанието? Не можеше да си позволи провал.
Минаха още няколко часа. Навън започна да съмва. Лежейки на пода, Асакава можеше да чуе дишането на един човек. Птиците чуруликаха. Не знаеше дали е буден или сънува. По някакъв начин се беше озовал на пода, заспал.
Примижаваше от сутрешното слънце. Фигурата на мъж бавно се оттегляше в светлината. Не се страхуваше. Асакава напълно се събуди и се втренчи в посока на мъжа.
— Рюджи? Ти ли си?
Фигурата не отговори, но изведнъж едно заглавие на книга нахлу в съзнанието на Асакава — толкова ясно, сякаш бе скрита в мозъчните му гънки.
„Епидемиите и човекът“.
Заглавието се появяваше в бяло отвътре на клепачите му, когато си затвореше очите, после изчезваше, но все още оставаше в мислите му. Тази книга трябва да е в кабинета му. Когато за пръв път започна да разследва случая, Асакава се беше зачудил дали е могло да бъде вирус, който е накрал четирима младежи да умрат по едно и също време. Беше си купил книгата тогава. Не я беше прочел, но си спомни, че я бе оставил на рафта.
Това сън ли беше?
Отвори вратата на кабинета си. Взе книгата, която някой му беше предложил: „Епидемиите и човекът“. Разбира се, Асакава имаше добра представа кой беше този някой. Рюджи. Беше се върнал само за кратък момент, за да му разкрие заклинанието.
Та къде в този том от триста страници се намираше отговорът? Асакава получи още едно интуитивно просветление. Страница 191! Номерът му беше втълпен в мозъка, но не толкова силно, колкото първия път. Отвори я. Пред него изскочи една дума, която набъбваше и се уголемяваше.