– Мисля, че да, но...
– Знаеш ли какво каза жена ми преди години, когато се оженихме? Когато не сме заедно, например ако съм в командировка, трябва да се държа така, все едно ме следи камера. Все едно тя самата ме гледа. Беше много отдавна и го каза напълно метафорично, почти на шега, но този образ се запечата в главата ми. Ако се озовях насаме с някоя колежка, се питах: „Какво ще си помисли Карън, ако ме гледа в момента?“. Това незабележимо напътстваше поведението ми и не ми позволяваше дори и да си помисля за нещо, което няма да се хареса на Карън и за което аз самият ще съжалявам по-късно. Това ми помагаше да съм честен. Разбираш ли какво искам да кажа?
– Да.
– Разбира се, системите за проследяване на самоуправляващите се автомобили биха могли до известна степен да разрешат подобни проблеми. Всеки от съпрузите би могъл да знае къде е бил другият, стига само да погледне регистъра на колата. Но въпросът е какво ще стане, ако всички се държим, все едно ни наблюдават? Така животът ни ще стане далеч по-морален. Кой би извършил нещо неетично или неморално, или незаконно, ако знае, че го гледат? Ако нелегалният му банков превод се следи? Ако рекетът му по телефона се записва? Ако обирът в бензиностанцията се заснема от десет камери и дори ретината му може да бъде разпозната още по време на обира? Ако флиртът му се документира по десет канала?
– Ами да, предполагам, че всичко това рязко ще спадне.
– Мей, тогава най-сетне ще сме принудени да покажем най-доброто у себе си. И смятам, че на хората ще им олекне. Ще се чуе една феноменална, глобална въздишка на облекчение. Най-сетне, вече най-сетне можем да сме добри. В един свят, където лошите постъпки не са опция, нямаме друг избор, освен да сме добри. Представяш ли си?
Мей кимна.
– Добре, докато сме на темата за облекчението, има ли нещо, което би искала да споделиш с мен, преди да приключим?
– Ами, твърде много неща, предполагам. Но беше толкова мило от ваша страна да ми отделите толкова много време, че...
–Мей, има ли нещо конкретно, което случайно скри от мен, докато седяхме тук, в тази библиотека?
Мей мигновено осъзна, че не може да излъже.
– Че съм била тук и преди?...
– Е, а била ли си?
– Да.
– Но когато влезе, намекна, че не си.
– Ани ме доведе. Каза, че е нещо като тайна. Не знам. Не знаех как да реагирам. И двата варианта не ми се сториха добри. При всяко положение знаех, че се вкарвам в беля.
Бейли се усмихна широко.
– Ами, да ти кажа, грешиш. Само лъжите ни вкарват в беля. Само нещата, които крием. Естествено, че знам, че си била тук. Хайде сега, за кого ме имаш!... Но се учудих, когато реши да го скриеш. Накара ме да се почувствам отчужден от теб. Всяка тайна между двама приятели, Мей, е цял океан. Широк и дълбок океан, в който се губим. И сега, когато знам тайната ти, по-добре ли се чувстваш, или по-зле?
– По-добре.
– Облекчена?
– Да, облекчена.
Наистина изпитваше облекчение, вълна от облекчение, която граничеше с любов. Защото не беше загубила работата си и нямаше да се наложи да се връща в Лонгфийлд, и защото баща й ще остане в добро здраве, а майка й – не така обременена. Искаше й се Бейли да я прегърне, да я зарази със своята мъдрост и щедрост.
– Мей, истински вярвам, че ако пред себе си нямаме друг път, освен правилния, най-добрия път, ще дарим себе си с окончателно, всеобхватно облекчение. Вече не ни се налага да бъдем изкушавани от тъмнината. Прощавай, че гледам на нещата от морална гледна точка, но у мен се обажда вярващият християнин... Вярвам в способността на човешкия род да се усъвършенства. Мисля, че можем да сме по-добри. Че можем да сме перфектни, или поне донякъде. А когато станем най-добрата версия на себе си, възможностите ни ще са безкрайни. Ще можем да разрешим всеки проблем. Ще можем да излекуваме всяка болест, да сложим край на глада, ще можем всичко, защото няма да бъдем теглени надолу от слабостите си, от дребните си тайни, от ревнивото криене на информация и познание. Тогава най-сетне ще осъзнаем истинския си потенциал.
Дни наред Мей се чувстваше замаяна от разговора с Бейли. Вече беше петък и мисълта, че на обяд трябва да излезе на сцената, правеше концентрацията почти невъзможна. Но знаеше, че трябва да работи усилено, да бъде пример за екипа, тъй като това най-вероятно щеше да е последният й пълен ден в O.K.
Притокът от запитвания беше постоянен, но не твърде интензивен и успя да се справи със 77 до края на сутринта. Оценката й беше 98, а общият резултат на екипа – 97. Съвсем прилични числа. ПопРангът й беше 1921 – още едно хубаво число, което спокойно можеше да отнесе в „Просвещението“.