В 11:38 часа стана от бюрото и след дванайсет минути беше пред страничната врата на аудиторията. Почука и й отвориха. Запозна се с чудатия помощник-режисьор, по-възрастен и почти призрачен мъж на име Джулс, който я заведе в семпла гримьорна с бели стени и бамбуков под. Чевръста жена на име Тереза с огромни очи, изписани с яркосин молив, я настани на един стол, набързо сложи ред в косата й, гримира я с мека четка и закачи безжичен микрофон на блузата й.
– Няма нужда да натискаш нищо, сам ще се включи, когато излезеш на сцената.
Всичко се случваше много бързо, но Мей знаеше, че така е най-добре. Иначе само щеше да се притесни още повече. Затова просто слушаше какво й обясняват Джулс и Тереза и след броени минути беше зад кулисите и чуваше как хиляда служители на Кръга влизат в залата, говорят, смеят се и се настаняват щастливо по местата. За миг се зачуди дали Калден не е някъде сред тях.
– Мей.
Обърна се и зад себе си видя Еймън Бейли, с небесносиня риза и топла усмивка.
– Готова ли си?
– Мисля, че да.
– Ще се справиш блестящо – увери я той. – Не се притеснявай. Просто се дръж естествено. Само ще пресъздадем разговора ни от миналата седмица. Окей?
– Окей.
И той излезе пред публиката, помаха им и всички заръкопляскаха бурно. На сцената един срещу друг стояха два виненочервени стола, Бейли седна на единия и каза на тъмнината пред себе си:
– Здравейте, кръгаджии!
– Здравей, Еймън! – изреваха те.
– Благодаря ви, че сте тук днес, на този много специален „Петък на мечтите“. Реших малко да поразнообразим нещата и вместо реч да проведем интервю. Както някои от вас знаят, от време на време предоставяме сцената на член на Кръга, за да сподели с нас своите мисли, надежди или, както в днешния случай, своето израстване.
Бейли се усмихна към кулисите.
– Преди няколко дни проведох разговор с една наша млада колега и ми се искаше да го споделя с всички вас. Затова днес поканих Мей Холанд, която някои от вас може би познават като едно от новите попълнения в „Обгрижване на клиенти“. Мей?
Мей пристъпи под светлината на прожекторите. Мигновено я облада някаква безтегловност, все едно се носеше в черния космос и някъде далеч срещу нея блестяха две ярки слънца. Заслепена, не различаваше никого в публиката, луташе се по пътя към столовете. Някак успя да овладее тялото си, макар да чувстваше краката си като направени от слама, но с оловни стъпала, и да се добере до Бейли. Напипа стола и с две изтръпнали като на слепец ръце се отпусна в него.
– Здравей, Мей. Как се чувстваш?
– Ужасена.
Публиката се разсмя.
– Не се притеснявай – каза Бейли и се усмихна към аудиторията, след което й хвърли едва забележим, загрижен поглед.
– Лесно е да се каже – промълви тя и сред публиката отново се разнесе смях. Това й вдъхна сили и се почувства по-спокойна. Пое дълбоко въздух и се вгледа в първия ред, където долови пет-шест потънали в сянка усмихнати лица. Тогава осъзна, че се намира сред приятели. Почувства се в безопасност. Отпи глътка вода, която разнесе прохлада до всяка частица на тялото й, и положи ръце в скута си. Беше готова.
– Мей, с една дума, как би описала пробуждането, което преживя през изминалата седмица?
Бяха изрепетирали тази част. Знаеше, че Бейли иска да започнат с идеята за пробуждане.
– Случи се тъкмо това, Еймън – бяха се разбрали да го нарича Еймън, – чисто и просто пробуждане.
– Опа, май ти откраднах репликата – каза той. Публиката се разкиска. – Трябваше да те попитам: „Какво преживя миналата седмица?“. Но кажи ни все пак, защо избра точно тази дума?
– Ами, струва ми се на място... – отговори тя, после добави: – вече.
Думата „вече“ излезе от устата й по-късно, отколкото се очакваше, и окото на Бейли потрепна.
– Нека поговорим за това пробуждане. Започна в неделя вечерта. Много от хората в залата вече имат някаква представа за развоя на събитията, благодарение на „Окото на промяната“. Но ще те помоля все пак да ни разкажеш накратко.
Мей погледна ръцете си и осъзна, че това е сценичен жест. Никога досега не беше поглеждала ръцете си като израз на срам.
– На практика, извърших престъпление. Взех назаем каяк без знанието на собственика и гребах до остров далеч в залива.
– Блу Айлънд, ако не греша?
– Да.
– А каза ли на някого за плановете си?
– Не.
– Добре, Мей, а имаше ли намерение да кажеш на някого след това?
– Не, нямах.
– А документира ли пътешествието си по някакъв начин? Снимки, видео?
– Не.
Откъм публиката се чу мърморене. Мей и Еймън очакваха подобна реакция и изчакаха зрителите да осмислят информацията.