– По-рано се изрази по един начин, който бих те помолил да повториш.
– Ами, малко ме е срам, звучи банално... но казах, че споделянето е щедрост.
Из залата се разнесоха доволни възгласи, а Бейли се усмихна нежно.
– Не мисля, че има от какво да те е срам. Много добре казано, особено в нашия случай.
– Всъщност е съвсем просто. Ако човек го е грижа за останалите, той споделя с тях това, което знае. Споделя това, което е видял. Дава всичко, което може. Ако те е грижа за положението им, за страданието им, за любопитството им, за правото им да научат всичко, което предлага този свят – споделяш. Споделяш каквото имаш, каквото виждаш, каквото знаеш. За мен логиката е неопровержима.
Публиката заръкопляска, а на екрана, под първата сентенция, се изписа нова: „Споделянето е щедрост“. Бейли кимаше, пленен.
– Впечатлен съм, Мей, имаш дар слово. Чух и още едно твое изказване, което ще се превърне в черешката на този, смятам всички ще се съгласят, прекрасен, наистина вдъхновяващ разговор. – Публиката аплодира окуражително. – Говорехме за това, което ти нарече „импулс да пазиш нещата за себе си“.
– Не се гордея с това и не смятам, че е нещо повече от най-обикновен егоизъм. Сега вече напълно го съзнавам. Разбирам, че като хора сме длъжни да споделяме видяното и преживяното. Цялото това познание трябва да е демократично достъпно за всички.
– В крайна сметка естественото състояние на информацията е да бъде свободна.
– Така е.
– Всички имаме правото да знаем всичко, което можем. Всички колективно притежаваме цялото познание за света, което сме придобили.
– Да. Следователно какво се случва, когато премълча нещо, което знам, ощетявайки по този начин един или всички? Не излиза ли, че на практика крада от останалите?
– Тъкмо така излиза — съгласи се Бейли и отново закима.
Мей погледна Към публиката и видя как всички на първия ред – единствените лица, които можеше да различи – също кимат.
– И предвид таланта ти да се изразяваш така добре, Мей, би ли споделила с нас своето трето и последно прозрение?
– Казах, че мълчанието е кражба.
Бейли се обърна към публиката:
– Много интересно казано, не мислите ли?
Думите се появиха на екрана зад тях с големи бели букви.
МЪЛЧАНИЕТО Е КРАЖБА
Мей се обърна да погледне трите изписани реда. Очите й се насълзиха – наистина ли беше измислила всичко това сама?
ТАЙНИТЕ СА ЛЪЖИ
СПОДЕЛЯНЕТО Е ЩЕДРОСТ
МЪЛЧАНИЕТО Е КРАЖБА
Гърлото й беше пресъхнало и знаеше, че не може да проговори, затова се надяваше Бейли да не й даде думата. Сякаш усетил, че е напълно завладяна от емоции, Бейли само й намигна и се обърна към публиката:
– Да благодарим на Мей за откровеността, проницателността и ненадминатата й хуманност! Аплодисменти!
Всички бяха на крака. Лицето на Мей пламна. Не знаеше дали да се изправи, или да остане седнала. Стана за секунда, но се почувства неловко и бързо се смъкна обратно на стола и помаха смутено с ръка от скута си.
Някъде сред грохота на ръкопляскането Бейли успя да обяви кулминацията на това интервю – че в желанието си да споделя всичко, което вижда и което може да предложи на света, от този момент нататък Мей е решила да стане прозрачна.
КНИГА ВТОРА
Беше фантастично създание, призрачно, леко страховито, постоянно в движение. Който и да застанеше пред него, не можеше да откъсне очи. Мей беше като хипнотизирана от изумителния му силует, перки като остриета, млечнобяла кожа и сребристосиви очи. Със сигурност беше акула, формата й не оставяше място за съмнение, нито застрашителният й поглед, но беше от непознат вид, всеядна и сляпа. Стентън я беше донесъл от пътешествието си в Марианската падина с подводницата на Кръга. Акулата не беше единствената му находка – имаше и досега невиждани медузи, морски кончета, скатове и всички бяха почти прозрачни, неземни и на показ в няколко гигантски аквариума, които Стентън беше конструирал за една нощ.
Задачата на Мей беше да показва създанията на зрителите, да им дава пояснения, когато е нужно, и чрез обектива на шията си да им служи за прозорец към този нов свят и като цяло към света на Кръга. Всяка сутрин слагаше огърлицата си, която приличаше на тази на Стюарт, но беше по-лека, по-малка и падаше до нивото на сърцето й. Там образът беше най-стабилен и обширен. Показваше всичко, което тя вижда, често пъти дори повече. Качеството на видеото позволяваше на зрителите да увеличават образа, да го движат и замразяват. Аудиовръзката беше прецизно настроена, така че да предава в реално време всички нейни разговори. Всичко се записваше, но вторичните звуци от обкръжението й оставаха на заден план. Зрителите на практика можеха да огледат всяко помещение, в което тя се намираше – а с малко повече усилие дори да изолират и нечий чужд разговор.