Всеки момент се очакваше храненето на всички морски същества, но Мей и зрителите й се интересуваха най-вече от акулата. Още не я беше виждала да се храни, но се говореше, че е ненаситна и светкавично бърза. Макар и сляпа, откриваше храната мигновено, независимо от размера, независимо дали е жива или мъртва, и я храносмилаше с ужасяваща скорост. Пуснеха ли някоя херинга или сепия в аквариума, след секунди акулата отделяше всичко, което е останало от животното – под формата на дребнозърнеста субстанция, която се стелеше към дъното на аквариума като пепел. Всичко това беше още по-впечатляващо заради прозрачната кожа на акулата, през която ясно се виждаше храносмилателният процес.
В слушалката избълбука тих като капчица звук: „Храненето се отлага за 14:02“, каза глас. Часът беше 12:51.
Мей погледна надолу по коридора към останалите три аквариума, всеки следващ една идея по-малък от предишния. Държаха помещението в пълен мрак, за да откроят електриковосините аквариуми и призрачно белите същества, които плуваха вътре.
„Хайде да отидем при октопода“, каза гласът.
Главните аудио инструкции получаваше от екипа на „Допълнителни насоки“, от който говореха в ухото й през миниатюрен предавател и от време на време й даваха идеи – например да се отбие през „Машинната епоха“, за да покаже на зрителите си новия дрон със слънчево захранване, който може да пропътува неограничени разстояния през континенти и океани, стига да получава достатъчно светлина. По-рано днес беше завела зрителите си тъкмо там. По-голямата част от деня си прекарваше в подобни разходки из различните отдели и в представяне на новите продукти, изработени или поръчани от Кръга. Така всеки неин ден беше различен и за шестте седмици, откакто бе станала прозрачна, обходи всяко кътче на кампуса – от „Ветроходната епоха“ до „Старото царство“, където, до голяма степен на шега, работеха по проект за закрепяне на камера за всяка останала бяла мечка.
– Да видим октопода – каза Мей на зрителите си.
Отиде до цилиндричната стъклена конструкция, висока близо пет метра и с диаметър над три. Безгръбначното създание вътре, белезникаво като облак, но прорязано от синьо-зеленикави вени, опипваше наслуки обкръжението си и се луташе като полуслепец, който си търси очилата.
– Този индивид е роднина на октопода телескоп, но е единственият представител на рода си, някога залавян жив.
Създанието сякаш постоянно менеше формата си. В един миг изглеждаше като балон, който се раздува самоуверено и набъбва все повече, докато в следващия се смаляваше, въртеше и разтягаше, несигурно в собствения си, истински облик.
– Както виждате, много е трудно да се определи реалният му размер. Ту изглежда, все едно можеш да го побереш в шепа, ту изпълва почти целия аквариум.
Пипалата на октопода сякаш искаха да опознаят всичко: формата на стъклото, топографията на коралите по дъното, докосването на водата навсякъде около него.
– Направо е умилителен — каза Мей, когато октоподът се разпъна като мрежа през целия диаметър на стъкления цилиндър. Любопитството, което проявяваше, му придаваше някаква деликатност, чувственост, изпълнена с несигурност и желание.
– Стентън е открил първо него – обясни Мей, докато октоподът се издигаше от дъното бавно и наперено. – Появил се е иззад подводницата и се е стрелнал отпред, като че ли подканвал Стентън да го последва. Сами можете да си представите каква скорост може да развие. – Сега октоподът обикаляше аквариума, засилвайки се като чадър, който се отваря и затваря.
Мей погледна часа. 12:54. Оставаха още няколко минути. Задържа камерата върху октопода. Не се заблуждаваше, че всяка минута от всеки ден е еднакво вълнуваща за зрителите й. През трите й седмици на прозрачност вече бе имало немалко време без предаване, но в крайна сметка задачата й беше да предостави отворен прозорец към живота в Кръга – и възвишеното, и баналното. „Ето ни във фитнес клуба“, беше съобщила веднъж, когато за пръв път показа залата на зрителите. „Хората тичат и се потят и измислят начини как да огледат някого без да се издадат.“ Друг път просто отиваше да обядва, съвсем непринудено и без да коментира. Сядаше срещу другите кръгаджии, които се държаха все едно никой не ги гледа, или поне се опитваха. Повечето й колеги се радваха да са пред камерата, а скоро всички осъзнаха, че това се е превърнало в част от работата им в Кръга, в част от Кръга като цяло. Ако искаха компанията им да проповядва прозрачността и глобалните, безкрайни предимства на открития достъп, трябваше сами да прегърнат този идеал, завинаги и навсякъде, но най-вече в кампуса.