За щастие имаше достатъчно събития, които да бъдат показани и отпразнувани зад стените на Кръга. С настъпването на есента и последвалата я зима, неизбежната, върховна цел се приближаваше със светкавична скорост: из целия кампус прозираха знамения за почти постигнатата цялост на Кръга. Посланията бяха енигматични, предвидени да подклаждат любопитството и дискусиите. „Какво би означавала Цялостта?“ Всички в Кръга имаха задача да помислят над това, да дадат отговори, да пишат идеите си по стените, пръснати из кампуса и мрежата. „Всички по земята да имат профил в Кръга!“ беше едно от най-популярните мнения. „Кръгът да сложи край на световния глад“ гласеше друго. „Кръгът да ми помогне да намеря корените си“ казваше трето. „Никога повече да не изгубим данни – човешки, цифрови, емоционални или исторически.“ Този призив беше отправен от самия Бейли. Най-любим на всички беше: „Кръгът да ми помогне да открия себе си“.
Подобен развой на събитията до голяма степен беше заложен още в планирането на Кръга, но никога досега моментът не се бе оказвал толкова подходящ, а инерцията бе твърде силна, за да й се устои. Сега, когато 90 процента от политиците във Вашингтон бяха прозрачни, а останалите 10 вехнеха под съмненията на колеги и поддръжници, вездесъщият въпрос тегнеше над тях като изпепеляващо слънце: „Какво криете?“. Предвиждаше се до една година целият Кръг да е станал прозрачен, но за момента целта бе да се изчистят техническите дефекти и всички да свикнат с мисълта. Засега прозрачни бяха единствено Мей и Стюарт, макар че Мей до голяма степен беше засенчила експеримента на предшественика си. Тя беше млада и се движеше далеч по-бързо от него, а и даряваше зрителите с гласа си, който те обожаваха – сравняваха го с музика, оприличаваха го на „напев на флейта“ или „пленителен акустичен акорд“. А и самата тя се чувстваше окрилена от непрестанната сърдечност на милионите зрители, която всеки ден струеше през нея.
Разбира се, отне й време да свикне, като се започне от самата работа с устройството. Камерата беше лека като медальон и след броени дни вече едва я усещаше върху гърдите си. Бяха изпробвали различни начини да я закрепят на място, включително с велкро върху дрехата, но нищо не се оказа така ефективно и елементарно, като просто да я провесят от шията й. Друго нововъведение, което намираше за пленяващо, но понякога и разтърсващо, беше, че на малкото екранче на дясната си китка можеше да вижда това, което показва камерата. Тъкмо когато вече едва забелязваше датчика на лявата си ръка, камерата бе придала първостепенна важност на тази втора гривна на дясната й китка. Двете бяха с еднакъв размер и от същия материал, но новата имаше по-голямо екранче, за да побере видео образа, както и най-съществените данни от настолните й екрани. С гривна на всяка китка, прилепнала плътно към кожата й с матовото си, металическо докосване, Мей се чувстваше като Жената чудо и вече съзнаваше силата си (макар тази мисъл да беше твърде нелепа, че да я сподели с някого).
На лявата китка следеше пулса си, а на дясната – какво виждат зрителите й: живо предаване от камерата, което й позволяваше да коригира образа при необходимост. Също така знаеше точния брой на зрителите в даден момент, всичките си оценки и рейтинги, както и най-скорошните и най-популярни коментари от зрителите. В този момент заедно с нея пред октопода стояха още 441 762 души – над средния й брой зрители, но все пак по-малко, отколкото й се искаше да има, когато показва дълбоководните открития на Стентън. Останалите цифри, които виждаше, не бяха неочаквани. Средно имаше по 845 029 уникални посетители всеки ден и 2.1 милиона последователи в Зинг. Вече нямаше защо да се тревожи за позицията си в Топ2К. Прозрачността й и безмерната сила на публиката й гарантираха космическа конверсия и търговска стойност, благодарение на което винаги беше в челната десетка.
– Да видим морските кончета – каза Мей и се премести пред другия аквариум. Сред пастелните коралови букети и сините листа на водораслите се виждаха стотици, ако не хиляди създания, не по-големи от пръстче на дете, които се криеха и шаваха сред растителността. – Доста са свенливи тези рибки. Чакайте малко, всъщност риби ли са изобщо? – попита тя и погледна китката си, където някой вече беше изпратил отговор. „Абсолютно! Клас лъчеперки. Също като треската и рибата тон.“ – Благодаря ти, Сузана Уин от Грийнсбъро! – каза Мей и препрати информацията на последователите си в Зинг. – А сега, хайде да видим дали ще открием и таткото на всички тези дребосъци. Както може би знаете, при морските кончета мъжкото носи малките. Стотиците бебета, които виждате, се родиха веднага щом таткото пристигна тук. Къде ли е? – Мей се разходи около аквариума и скоро го откри. Беше голям колкото дланта й и стоеше на дъното, облегнал се на стъклото. – Май си мисли, че се е скрил, но не осъзнава, че сме от другата страна на стъклото и виждаме всичко.