Погледна китката си и леко коригира камерата, за да заснеме деликатното създание от най-добрия ъгъл. Кончето беше извило гръбче към нея и изглеждаше изтощено и засрамено. Мей долепи лицето си и камерата до стъклото, така че виждаше миниатюрните облачета в интелигентните му очи и изумителните лунички по фината му муцунка. Беше изключително неправдоподобно създание – ужасен плувец, с телце като китайски фенер и напълно беззащитно. На китката й се появи съобщение с изключително висок рейтинг: „Кроасанът на животинското царство!“. Мей го повтори на глас. Но въпреки крехкостта си, кончето някак се беше размножило, беше дало живот на десетки други като него, докато октоподът и акулата си бяха изучавали аквариумите и се бяха хранили. Кончето обаче като че ли не го беше грижа. Стоеше настрана от потомците си, все едно няма представа откъде са се взели и не го интересува какво ще се случи с тях.
Мей погледна часа – 13:02. Някой от „Допълнителни насоки“ проговори в ухото й: „Храненето е готово да започне“.
– Добре – погледна гривната си Мей, – виждам, че немалко от вас искат да се върнем при акулата, а и вече минава един, така че да вървим. – Докато се отдалечаваше от морското конче, то за миг извърна глава към нея, като че ли не искаше тя да си тръгва.
Мей се върна при първия и най-голям аквариум, където плуваше акулата на Стентън. Над него, на тясна червена стълба, стоеше млада жена с къдрава тъмна коса и подгънати бели джинси.
– Здравей, аз съм Мей.
Жената сякаш за малко да отговори „Зная“, но си спомни за камерата и бързо възприе отработен сценичен тон:
– Здравей, Мей, аз съм Джорджия и тъкмо ще храня акулата на господин Стентън.
В този момент, макар да беше сляпа и в аквариума все още да нямаше храна, акулата някак усети, че я чака пир. Започна да се върти като циклон и да се издига все по-близо до повърхността. Зрителите на Мей се бяха увеличили с още 42 000.
– Някой май е гладен – обади се Мей.
Акулата, която по-рано нямаше особено заплашителен вид, сега изглеждаше страховита и нащрек – самото въплъщение на хищническия инстинкт. Джорджия се опитваше да си даде вид на уверена и опитна, но Мей долови страха и тревогата в очите й.
– Готови ли сте там долу? – попита тя, без да изпуска от поглед акулата, която се стрелкаше към нея.
– Готови сме – отговори Мей.
– Добре, днес ще нахраня акулата с нещо ново. Както знаете, досега сме й давали всякакви неща, от сьомга до херинга и медуза. Всеки път изяждаше всичко с еднакъв ентусиазъм. Вчера опитахме със скат, който не очаквахме да й хареса, но тя не се поколеба и го изяде със задоволство. Затова днес отново ще експериментираме.
Мей забеляза, че кофата, която Джорджия държи, е прозрачна и пълна с нещо кафеникавосиньо, с много крака. Чу как създанието потраква по стените на кофата: омар. Не предполагаше, че акулите ядат омари, но защо не.
– Както виждате, нося обикновен океански омар, който не знаем дали акулата може да изяде – продължи Джорджия.
Може би просто се опитваше да направи шоу за публиката, но дори Мей се притесняваше, че омарът е над водата твърде дълго. „Пусни го“, помисли си Мей. „Моля те, пусни го!“
Но Джорджия продължаваше да го държи, вероятно в името на Мей и зрителите й. През това време акулата беше усетила омара, без съмнение беше определила формата и размерите му с каквито и сензори да разполагаше, и кръжеше все по-бързо – все още послушно, но на края на търпението си.
– Някои акули могат да преработят черупките на подобни ракообразни, но други не – обясни Джорджия и размаха омара над водата, така че едната му щипка лениво докосна повърхността. „Пусни го, моля ти се! Пусни го веднага!“, помисли си Мей.
– Така че сега ще пусна този приятел в...
Но преди да успее да довърши, акулата се издигна и изтръгна омара от ръката й. От гърлото на Джорджия се изтръгна тих писък и тя сграбчи пръстите на ръката си, сякаш да се увери, че всички са там. В това време акулата вече беше отново по средата на аквариума, стиснала плячката в челюстите си. Бялото месо на омара извираше от широката й уста.