– Закачи ли те? – попита Мей.
Джорджия поклати глава, едва сдържайки сълзите си.
– Почти. – Тя потърка ръката си, все едно бе изгорена.
Омарът беше погълнат и Мей стана свидетел на нещо ужасяващо, но същевременно удивително: омарът се преработваше в тялото на акулата със светкавична скорост и невероятна яснота. Мей видя как се превръща на десетки, след това на стотици парченца в устата на акулата, после ги проследи през хранопровода, стомаха, червата. За броени минути омарът се бе превърнал в гранулесто вещество, което излезе от акулата и се посипа като сняг към дъното на аквариума.
– Май все още е гладна – каза Джорджия. Отново стоеше на стълбата, но този път с друг прозрачен съд. Докато Мей наблюдаваше храносмилането на омара, другата жена беше донесла второ ястие.
– Наистина ли държиш това, което си мисля? – попита Мей.
– Това е зелена морска костенурка – обяви Джорджия и вдигна съда с влечугото.
Костенурката беше приблизително колкото торса й, обагрена в мозайка от зелено, синьо и кафяво – красиво животно, което не можеше да помръдне в тясното пространство. Джорджия отвори вратичката в единия край на съда, сякаш канеше костенурката да излезе, ако пожелае. Тя обаче реши да остане вътре.
– Малко вероятно е нашата акула да е срещала някоя от тези, като се има предвид различната им естествена среда – обясни Джорджия. – Тази костенурка не би имала причина да се навърта по местата, които обитава акулата на Стентън, а акулата от своя страна със сигурност не е виждала слънчевите местности, където живеят костенурките.
Мей искаше да я попита дали наистина се кани да даде костенурката на акулата. Очите на жертвата бяха съзрели хищника отдолу и в момента тя се изтласкваше към затворения край на съда с цялата мудна енергия, която можеше да впрегне. Дори и в името на науката, ако миловидната костенурка станеше храна на акулата, много от зрителите на Мей щяха да възнегодуват. От китката й вече бликаха съобщения. „Моля ви, не я убивайте. Прилича на дядо ми!“ Паралелно течеше и друг низ от съобщения, където се твърдеше, че акулата, която не беше кой знае колко по-едра от костенурката, няма да може да погълне и храносмели влечугото, защитено от непробиваемата си коруба. Тъкмо когато Мей отвори уста, за да се опита да спре храненето, в ухото й се чу: „Стискай зъби, Стентън иска да види какво ще стане“.
В аквариума акулата отново кръжеше безспир, все така стройна и хищна както преди. Омарът за нея беше като нищо и никаква залъгалка. Сега се издигаше към Джорджия, знаейки, че основното ястие предстои.
– Раз, два, три – каза Джорджия и започна да накланя съда, докато костенурката не се плъзна бавно към неоновата вода, която се въртеше под нея – акулата предизвикваше водовъртеж. Когато съдът застана вертикално и главата на костенурката се подаде навън, акулата не се сдържа. Издигна се, захапа главата на жертвата и я издърпа под водата. И също като омара, костенурката беше погълната за секунди, само че този път се наложи акулата да извърши метаморфоза, която не бе нужна за ракообразното. Тя като че ли откачи челюстта си, удвоявайки отвора на устата си, и с лекота погълна на една хапка цялото влечуго. Джорджия обясни, че когато ядат костенурки, много акули повръщат корубите им, след като са храносмелили месото им. Само че акулата на Стентън имаше други методи. Черупката сякаш се стопи в устата и стомаха й като бисквитка в слюнка. След няма и минута костенурката – цялата – се превърна в пепел. Излезе от тялото на акулата също като омара – на гранулки, които бавно се понесоха към дъното на аквариума и се сляха, неразличими, с посипалите се преди тях.
Мей наблюдаваше процеса, когато изведнъж забеляза нечия фигура, почти силует, от другата страна на стъклото, отвъд далечната стена на аквариума. Тялото му беше просто сянка, лицето – невидимо, но само за миг кожата на движещата се акула отрази светлината над нея и освети лика му.
Калден.
Мей не го беше виждала от цял месец, а откакто бе станала прозрачна, от него нямаше и дума. Ани пътува до Амстердам, след това до Китай, Япония, Женева и не й беше останало време да се фокусира тъкмо върху него, но двете си бяха разменили някое и друго съобщение на тази тема. Трябваше ли да се тревожат за този непознат?
Тогава обаче той изчезна.
А сега стоеше неподвижен, вперил поглед в нея.
Прииска й се да го повика, но се поколеба. Кой е този мъж? Ако извикаше името му и го заснемеше с камерата, щеше ли това да предизвика скандал? Той щеше ли да избяга? Мей още беше в шок от изпепеляването на костенурката, от безпощадната свирепост на акулата и не откри нито глас, нито сили да изрече името на Калден. Затова просто се втренчи в него, както той в нея, и през главата й премина мисълта, че ако успее да го заснеме, ще може да го покаже на Ани и това ще доведе до някаква яснота, ще бъде разкрита самоличността му. Но когато погледна китката си, видя само тъмен, безличен силует. Може би обективът не го засичаше, ъгълът беше различен. Когато се опита да проследи фигурата на екрана си, той отстъпи назад и се стопи в сенките.